Наоми Новик - Сребърна приказка

— Добре — казах аз. — Ти хвани откъм главата, аз ще хвана откъм краката. — И после, когато Сергей отиде да хване горната част на наметалото, той немощно се опита да го бутне.

Сергей се дръпна ужасено, а аз изпуснах наметалото откъм моя край.

— Какво правиш? — извиках аз.

— Той идва да ми помага, без да съм го молил и без да съм искал! Мога ли да позволя на това треперещо същество, на този дебнещ крадец, да ме постави в безкрайна зависимост, за да може после да поиска от мен каквото си пожелае?

Изпитах желание да вдигна кинжала и да го пробода собственоръчно.

— Чернобог все още седи в замъка и се готви да ни погълне всички, ти лежиш полумъртъв на земята, но пак мислиш първо за своята гордост. Занимавай се с гордостта си, когато го унищожим!

Но той само ме погледна укорително .

— Госпожо, ще съм горд тогава, но и преди това; за гордостта ми няма граници.

Скръцнах със зъби. После казах на Сергей:

— Поискай му нещо! — Сергей ме гледаше неразбиращо и изглежда си помисли, че съм се побъркала. — Какво искаш да ти даде за помощта ти? И не бъди скромен — добавих аз отмъстително. — Щом като толкова държи да е горд.

След малко Сергей каза много бавно, сякаш ни ми вярваше съвсем.

— Моите посеви никога да не бъдат попарвани от слана? — Кимнах и тъй като Старик не направи опит веднага да го убие, той придоби смелост и добави: — И стадата ми да не попадат в снежни виелици? И… — аз продължих да му кимам. — … да ловувам дори и бели животни в гората?

Старик малко се намръщи и Сергей бързо спря, но и аз реших, че това е достатъчно.

— Ето! — казах му аз. — Ще направиш ли това? Ще приемеш ли тази сделка срещу помощта му да те закараме на безопасно място? Или ще останеш да лежиш тук, докато пролетните дъждове напълно те разтопят?

— Иска прекалено много за долен крадец — промърмори Старик. — Но щастието му се усмихна: много добре, съгласен съм. — После отпусна глава на наметалото и остана да лежи неподвижно.

Сергей бавно пристъпи към краищата на наметалото и още по-бавно посегна да ги хване, като не сваляше очи от Старик.

— Всичко е наред — казах му аз. — Той каза да.

Но Сергей ми хвърли още един бърз поглед, сякаш искаше да каже, аз няма да бързам, благодаря много.

Накрая го вдигнахме и като залитахме под тежестта му в носилката-наметало, тръгнахме. Беше трудно да го носим и след като повървяхме десетина минути, през които той не предизвика нито виелица, нито се опита да извърши убийство, а и не продума нито една дума, Сергей тихо каза:

— Чакай. Аз ще го нося на рамо.

Изправихме го и помогнах на Сергей да го сложи на раменете си, като все още държахме наметалото увито около него. Сергей се олюля под тежестта му и малко трепереше, но след това тръгнахме по-бързо.

Въздухът наоколо беше студен и пронизващ, не съвсем мразовит, но не и топъл и пролетен. Когато погледнах зад нас, видях, че оставяме следи от бял скреж по пътя, а от раззеленилите се дървета над главите ни падаха измръзналите нови листа. Всеки можеше да ни проследи. Страх ме беше от демона, страх ме беше от стражите, страх ме беше дори от разбунтували се обикновени хора, които отчаяно искат да убият зимата. Но никой не ни преследваше, а после чухме потракването на конска кола, която идваше срещу нас. Спряхме и се скрихме между дърветата край пътя: не особено добро скривалище, когато светещи ледени иглички разцъфтяваха около нас като цветя, но поне все още беше тъмно. Колата приближи и ни отмина, между дърветата проблесна фенер, а после аз спрях и баща ми тихо каза в тъмното:

— Мирием?

Излязохме на пътя и сложихме Старик в колата. Аз седнах до него, докато Сергей и баща ми обърнаха колата и я подкараха, а колелата скърцаха, побелели от скреж, който пълзеше нагоре по дървените ритли. Конете тревожно наостриха уши и се ослушаха, а после ускориха ход, но не можеха да избягат, защото носехме зимата с нас. Поне разстоянието се оказа кратко — по онова, което баща ми каза, очаквах да е доста по-далеч от Висня. Но ми се стори, че беше минало по-малко от час, когато излязохме от горичката и стигнахме до една малка къща в градина, оградена с ниска каменна стена, и там конете спряха.

Ванда излезе да ни отвори портите, а ние отидохме да приберем конете под малкия навес. Аз разбудих Старик, достатъчно, за да му кажа:

— Същата сделка за всички, които живеят тук, за да ти помогнат.

Той ме изгледа с присвити бели очи и промърмори: „Да”, след което пак изпадна в безсъзнание.