Наоми Новик - Сребърна приказка

Мъчех се да си поема дъх върху реката от тъмен метал — тук-там имаше разпръснати парчета злато, които не се бяха разтопили съвсем, а водата се стичаше като дъжд по стените на тунела — връщаше се там, откъдето беше дошла, поне така се надявах — водата, която течеше покрай мен, и достигна цепнатината, обвита в голям облак пара, охлади стъклото и втвърди метала, като запечата лицето на планината с кристал, примесен с метал и изпъстрен със златни точици.

Въздухът в тунела започна бързо да изстива, достатъчно, за да охлади потта, която този път беше избила по кожата ми. Водата, която се стичаше по стените на тунела, вече замръзваше и побеляваше, от тавана заблестяха тънки висулки и по реката се образува коричка лед. Обърнах се и с усилие си пробих път срещу бързо замръзващото течение до празния склад: когато стигнах там, цялата река беше покрита с остри парчета лед, които се удряха в мен и също като парченца натрошено стъкло се издигаха и падаха по вълните. Вратите на големия склад изведнъж се отвориха и крал Старик се втурна вътре.

Той се протегна, хвана ме през кръста и ме извади на брега; дишаше тежко и сам беше изгубил някои от острите си връхчета в битката, които се бяха стопили и загладили, а под повърхността избиваше син цвят, но нови пластове дебел лед бързо изграждаха кожата му, а по раменете му на гроздове изникваха свежи блестящи ледени висулки, отначало побелели от скреж, а после прозрачни.

Той постоя така, като продължи да ме държи през кръста малко по-дълго, отколкото беше необходимо и гледаше поразен през тунела към металната плетеница, която беше затворила планинския склон. После се обърна, хвана двете ми ръце в своите, стисна ги и се взираше в мен, а в очите му проблесна нещо подобно на слънчевата светлина, която светеше през стените на планината. Аз отвърнах на погледа му и за миг си помислих, че ще… Но той пусна ръцете ми, отдръпна се, падна на коляно, направи дълбок, елегантен поклон, после вдигна глава и каза:

— Госпожо, въпреки че избираш да живееш в огрения от слънцето свят, ти си истинска кралица на Старик.

Косата на бедната ми Ирина беше наполовина разплетена, беше се сплъстила и омотала, почерняла от същата черна пръст, която имаше под изпочупените й нокти и по наранените й, измръзнали ръце. Свалих короната от главата й, оставих я настрани и мих ръцете й, докато мръсотията и кръвта паднаха, и те вече не изглеждаха така безкръвни. Тя клюмаше и отпускаше рамене, а аз бинтовах ръцете й, когато изведнъж се стресна, погледна в огледалото и пребледня.

— Ирина, какво има? — прошепнах аз.

— Огън — каза тя. — Огънят се връща. Магрета, тръгвай бързо…

Но беше късно. Една ръка излезе от стъклото, ужасна като риба, подаваща се на повърхността на спокойна вода, и уви пръсти около рамката на огледалото. Приличаше на догарящ дънер, покрит със сива пепел, с черни сажди отдолу, горящ в средата. Подаде се втората ръка и двете заедно издърпаха напред главата и раменете на демона. Не можех да мръдна. Станах заек, сърна, замръзнала между дърветата, която се мъчи да бъде дребна, неподвижна, незабележима; криех се в тъмното подземие зад тайната врата и се надявах да не ме чуят. Гласът замря в гърлото ми.

Демонът излезе много бързо, неприкрит от илюзията, че е човек. Изпълзя с ужасна бързина от огледалото, застана на пода и от гърба му излизаха спирали дим, а почернелите му крака се влачеха след него. Той се хвана с ръка за една масичка, за да се изправи — масичката, на която стоеше вълшебната корона.

— Ирина, Ирина, какво предателство извърши ти спрямо мен! — съскаше той към нея, още преди да е излязъл. — Никога повече няма да мога да пирувам в зимните салони! Той дойде, той дойде, зимният цар дойде; кралицата затвори планината за мен! Те ме изхвърлиха, лишиха ме от силата ми, тя открадна огъня ми, за да поправи тяхната стена!

Демонът се обърна, замахна с димящата си ръка и удари огледалото и масичката; огледалото се разби на парчета, които се разпиляха навсякъде, а короната се търкулна по пода и падна под леглото. Ирина се спусна към мен; изблъска ме към вратата, но демонът, макар и да тътреше краката си по пода, с внезапен изблик на сила се хвърли натам и ни изпревари. Той силно тропаше по пода и малко червен пламък пак проблесна в краката му, а в стъпалата му се показаха искри, като от горещи въглени, които някой разбърква, за да разпали огъня.

— Гладен съм. Толкова съм изсъхнал! — оплакваше се и пращеше демонът. — Трябва пак да пия с големи глътки! Исках да ти се наслаждавам на теб, Ирина! Колко дълго щях да усещам прекрасния ти вкус! Но сега поне плачи за мен, сладка Ирина, и ми дай малко болка.