Наоми Новик - Сребърна приказка

— Мислиш ли, че някой го е погребал?

Не казах нищо. Не исках да мисля за Па. Но Сергей вече мислеше за него, затова и аз започнах да мисля за него. И си го представях там на пода на къщата, непогребан. И Степон също може би щеше да започне да мисли за него. И Па завинаги щеше да остане там на пода, въпреки че вече го нямаше.

— Ще отидем — казах накрая.

Подкарахме колата към старата си къща. Ръжта растеше. Беше пълна с плевели, защото никой не се грижеше за нея, но все пак беше висока и зелена. Спряхме колата на нивата, оставихме козите и конете да пасат там и после отидохме при бялото дърво. Опряхме ръце на стъблото. Беше тихо. Мама вече не беше там и дървото край нашата къща не ни говореше. Но не беше нужно мама да ни говори, защото сега имахме мама Манделщам и тя щеше да ни говори от нейно име.

По клоните на дървото имаше сребърни цветове. Откъснахме шест цветчета и сложихме едно на гроба на мама и по едно на петте бебета. После отидохме в къщата. Никой не беше погребал Па, но нещата не бяха толкова зле. Някакви животни бяха дошли и бяха останали само костите и разкъсаните му дрехи. Не миришеше лошо, защото вратата беше отворена. Намерихме чувал и сложихме костите вътре. Сергей взе лопатата. Занесохме чувала при бялото дърво, изкопахме гроб и погребахме Па до другите гробове, които той беше изкопал. Сложих камък отгоре.

Не взехме нищо друго от къщата. Върнахме се при колата и потеглихме към града. Вече беше станало късно, но решихме да продължим и да пренощуваме в следващия град. Разстоянието беше десет мили, но пътят беше чист и вечерта беше приятна. Слънцето още не беше залязло съвсем. Когато излизахме от града, срещу нас се зададе друга кола със само един кон. Тя беше празна, затова коларят спря встрани да ни даде път, тъй като ние бяхме много натоварени, а когато наближихме и минахме покрай него, видях, че момчето на капрата е Алгис, синът на Олег. Спряхме за момент, погледнахме го и той ни погледна. Не казахме нищо, но разбрахме, че той не е казал на никого къде сме. Просто се е прибрал и не е казал на никого, че ни е видял. Кимнахме му, Сергей дръпна юздите и продължихме пътя си. Прибрахме се вкъщи.

Стените на стъклената планина сега бяха в безопасност, но дори и така, за жителите й лятото и есента бяха оскъдни: много от езерата долу бяха пресушени при нападението на Чернобог и много лози и овощни градини бяха изсъхнали. Хранехме първо децата и после разпределяхме каквото беше останало.

— Те отново ще се напълнят, когато дойде зимата — каза ми крал Старик, когато заедно обиколихме по-дълбоките проходи, за да видим какви са щетите.

Погребахме мъртвите и лекувахме живите, които подреждахме на спокойно място под белите дървета: кралят внимателно избираше ледени парченца, поставяше ги в раните и ги притискаше с ръце, за да пораснат и да се слеят с телата им. Някои от големите пещери сами се бяха затворили, също както костенурките се прибират в черупките си и трябваше да бъдат отворени отново, а в полята долу трябваше да изрежем изсъхналите лози и дървета и да отгледаме разсад от живите растения.

Поне сега си намирах пътя сама. Или несъзнателно се бях научила как се прави, или самата планина ми беше благодарна, защото когато отивах да търся някоя зала или пещера, съответните врати и проходи безшумно се отваряха пред мен. И сред цялата работа, намерих място за себе си. Елфите не знаеха как да водят сметки: предполагам, че това трябва да се очаква от хора, които не взимаха заеми и бяха свикнали с това да изчезват цели зали и да ги викат като котки.

Но поради настъпилия безпорядък ни беше необходимо нещо по-добро. Наложи се да реквизирам писалки и хартия от поетите им, за да имам на какво да записвам всички ниви и езера, в какво състояние са, колко очакваме да получим от тях, за да изкараме до зимата. Описах запасите и ги разпределих по дни така, че никой да не остане гладен.

Работата през тези дни ми се струваше дълга в началото, но всеки час в тях беше запълнен. Към края те се нижеха толкова бързо, че много се изненадах, когато една сутрин се събудих и видях, че дърветата в планината са покрити със скреж и първият сняг е паднал, което значеше, че царският път отново е отворен. Много ми беше мъчно за майка ми и баща ми, копнеех да мога да им кажа, че съм добре, но все пак дълго стоях там, преди да позвъня на слугите, за да ми помогнат да се приготвя.

Не ми отне много време. Бях научила Флек и Цоп как да подреждат документите ми, и книгите ми бяха в ред — дядо ми нямаше да намери никакви грешки. Събрах багажа си в малък вързоп, само няколко неща, които ми бяха скъпи: три-четири сухи бели цветя, чифт несръчно направени ръкавици, които Ребека ми беше подарила, и роклята, която бях носила на танците в средата на лятото. Тя не беше някаква величествена рокля; празникът беше посветен на оцеляването и се проведе няколко седмици, след като погребахме загиналите, затова нямаше време и сили за нещо великолепно. Тази дреха беше съвсем семпла, но беше направена от хладна сребриста коприна, която се плъзгаше по пръстите като вода и събираше в себе си влизащата през планината светлина. Вплетох в косата си цветя и танцувах в кръг, хванала за ръце приятелите си, новите и старите си приятели, които бяха работили с мен, а накрая кралят дойде и ми се поклони — двамата поведохме две редици през поляната и танцувахме под белите клони, докато те сипеха последните си цветове на земята, преди да падне снегът.