Наоми Новик - Сребърна приказка

Той, разбира се, беше спазил обещанията си; повече не беше предявил никакви претенции към мен и сега шейната чакаше долу на поляната. Белите дървета отново бяха цъфнали тази сутрин и клоните им бяха натежали от листа и цветове. Все още в кръговете имаше празни места там, където дърветата бяха умрели по време на нападението на Чернобог. Но на мястото на всяко дърво беше погребан един от загиналите рицари със сребърен плод на гърдите и от земята бяха поникнали тънки бели стръкчета, когато ги призовах с молитвата за благодат. Те щяха да продължат да растат тук, след като си отидех. Радвах се, като си представях, че ги оставям живи след себе си.

Но когато слязох по-надолу и можех да виждам под листата, спрях и очите ми се насълзиха: зад шейната беше подредена ослепителна група елфи, яхнали елени с остри рога. Рицарите и благородниците държаха бели ястреби върху обсипани със скъпоценни камъни ръкавици, до краката на елените имаше бели хрътки, а по светлата кожа на дрехите им блестяха сребро и скъпоценни камъни: много от тях бях видяла на портите или докато помагах, когато ги лекуваха под белите дървета. Но не бяха само те, имаше дори и фермери, които изглеждаха възбудени и едновременно с това изплашени, очевидно неспокойни, че ще ходят в огрения от слънцето свят, но идваха да ме изпратят с празничните си дрехи и вързани със сребърни ленти коси. Най-отпред бяха Флек, Цоп и Шофер, а Ребека седеше неспокойна и с широко отворени очи пред майка си и държеше плетените юзди.

Красотата и опасностите на зимната нощ бяха събрани пред очите ми на живо и когато слязох и кралят на Старик ми подаде ръка да се кача в шейната, останах там малко по-дълго, като се държах за ръката му, за да запазя равновесие, и ги огледах всички тях, накрая и него, за да задържа картината в сърцето си, когато вратите на зимното царство се затворят зад гърба ми.

Седнах вътре и премигвах, за да скрия сълзите си, а той седна до мен и шейната потегли по снега. Излязохме от планината и белите дървета се нижеха от двете страни на пътя, който светеше пред нас, а над главите ни висяха сребърни ледени капки. Полетяхме по пътя, студеният вятър брулеше лицата ни, а рогът на ловната дружина зад нас тихо свиреше чистата мелодия, която зимните птички пеят. Хората в Литвас повече нямаше да се страхуват от тази песен. Елфите повече нямаше да идват сред тях, освен като шепот под отрупаните със сняг дървета, който те неясно щяха да си спомнят. Може би един ден щях да имам дъщеря и когато тези тъжни напеви се разнасяха под прозорците в зимната нощ, щях да й разказвам приказки за сияйната стъклена планина, за хората, които живеят там, и за това, как съм се изправила срещу демона заедно с техния крал.

Погледнах го. През последните месеци най-често беше облечен с груби работни дрехи, макар и чисто бели, докато се занимаваше с отварянето на дълбоките пещери и тунели, които се бяха срутили, докато лекуваше раните на планината, също както беше лекувал и раните на хората си. Но днес беше блестящ като всички останали, седеше гордо и сияйно, сложил ръка на дръжката на шейната. Не беше необходимо да се държи за нея; пътуването много бързо свърши. Имах чувството, че току-що бяхме тръгнали, когато ме лъхна свеж, ухаещ на борове вятър, белите дървета се разделиха и спряхме на поляна с едно-единствено бяло дърво, все още младо, но красиво със своите бели листа на дървената порта, зад която стоеше покрита със сняг къща.

Не можех да не се усмихна, когато я видях: толкова много подобрения бяха направили по нея. Очите ми се напълниха със сълзи и замъглено виждах процеждащата се през пролуките на прозорците и вратата златна светлина. Приканващ дим се виеше от три комина — огнища в стаите от двете страни, а зад навеса сега беше построена истинска плевня. Видях голям кокошарник, сандъци за зърно; няколко кози се разхождаха из двора. Зад къщата имаше редици с овощни дървета, а на стълб до вратата висеше фенер, който осветяваше почистените от снега каменни стъпала по целия път от входа до портата.

Шейната спря пред портата, точно до дървото. Старик слезе и ми подаде ръка. Свитата зад нас все още се подреждаше, но Флек, Цоп и Шофер вече бяха слезли; някой друг беше хванал юздите. Те всички ми се поклониха. Поех дълбоко въздух, отидох при всеки от тях и го целунах по бузите; после свалих златната огърлица, която носех, и я сложих на врата на Ребека. Тя я хвана с ръка и я погледна.

— Благодаря ти, Щедра — тихо и колебливо каза тя, а Флек леко потрепна, сякаш несигурна, дали трябва да се тревожи.