Наоми Новик - Сребърна приказка

Но аз се наведох и я целунах по челото.

— Няма защо, малка снежинке — отговорих аз. После се обърнах, отидох до портата и сложих ръка на нея.

Щом я докоснах, тя се отвори, а една коза, която гризеше тревата под лекия сняг до стълба, се стресна, високо и възмутено изблея, после побягна към плевнята, вероятно недоволна от нахълтването на мистериозен непознат в нейния уютен двор. Вратата на къщата веднага се отвори и майка ми застана на прага, с шал на раменете и надежда на лицето си, сякаш дълго беше чакала там; тя извика и изтича по пътеката към мен, червеният й шал излетя назад и падна в снега, а аз се затичах и се хвърлих в обятията й, като се смеех и плачех, толкова щастлива, без всякакви съжаления. Баща ме беше зад нея, а Ванда, Сергей и Степон се наредиха зад тях. Те всички застанаха около мен: родителите ми, сестра ми и братята ми, а имаше дори и едно овчарско куче с дебела козина, което възбудено скачаше около нас и се опитваше да близне всички наведнъж, после застана на едно място, силно излая два пъти, изскимтя, избяга в краката на Сергей и продължи да наднича оттам.

Обърнах се: те още не бяха изчезнали. Блестящата свита и кралят бяха застанали на двора зад мен: една зимна приказка, която изглеждаше доста нереална на топлата светлина на фенера и беше станала възможна единствено поради студената синя светлина на снега зад него. Майка ми и баща ми затегнаха прегръдките си около мен и го гледаха предпазливо, но аз имах думата му и не се страхувах. Преглътнах и си наложих да вдигна глава и да му се усмихна:

— Ще ми позволиш ли този път да ти благодаря, че ме доведе вкъщи?

Той поклати глава и каза:

— Госпожо, не бих паднал толкова ниско, за да те обвързвам по този начин.

После се обърна и кимна на Флек, Цоп и Шофер, всеки от които влезе в двора, носейки ковчеже, а след тях вървеше Ребека с малка кутия. Те ги сложиха на земята и ги отвориха: двете бяха пълни със сребро, едната със злато, а малката кутия беше пълна с прозрачни скъпоценни камъни. Старик се обърна към родителите ми, които го гледаха смутено.

— Вие имате неомъжена дъщеря във вашата къща, към чиято ръка се домогвам; аз съм господарят на бялата гора и на стъклената планина, откъдето съм дошъл с хората си, събрани тук да бъдат свидетели, когато заявявам пред вас намеренията си с тези дарове за вашата къща, като доказателство за моята стойност, да търся вашето съгласие да я ухажвам.

Майка ми и баща ми ме погледнаха разтревожено. Аз не можех да кажа нито дума. Можех единствено да го гледам възмутено: шест месеца , през които не ми беше казал нито дума; защото сега беше решен да направи всичко, следвайки каквито там безумни правила определят официалното ухажване на една дама от крал на Старик. Допускам, че може и да включват убиване на дракон и търсене на безсмъртие, а може би и една-две войни. Не, благодаря.

— Ако наистина искаше да ме ухажваш, трябваше да го направиш по законите на моето семейство, и щеше да се ожениш за мен по същите закони. Не си губи времето!

Той замълча и ме погледна, а в очите му внезапно просветна искра. Приближи се към мен, протегна ръка и каза настоятелно:

— И щом е така? Каквито и да са те, ще се осмеля да ги следвам, стига да ми дадеш надежда.

— О, така ли? — попитах аз и скръстих ръце, като знаех разбира се, че това е краят. Не съжалявах; и нямаше да съжалявам. Нямаше да съжалявам за никой мъж, който не би направил това, независимо какво друго ми предлагаше; тази мисъл бях таила винаги в сърцето си, това обещание между мен и моя народ, че децата ми ще бъдат деца на Израил, където и да живеят. Дори в някакво потайно кътче на ума си да си бях помислила, един-два пъти, че може би си струва да имаш мъж, който по-скоро би си прерязал гърлото, отколкото да те излъже или измами. Но не и ако не ме цени поне толкова високо, колкото цени гордостта си. Не бих се оценила толкова евтино, за да се омъжа за човек, който ме обича по-малко, отколкото обича другите неща, които притежава, пък дори и това да е цяло зимно царство.

Така и му казах, без да се колебая, и когато свърших, той за момент замълча, а майка ми допълни:

— И път да се връща вкъщи винаги, щом пожелае да види семейството си! — Погледнах я: тя здраво стискаше ръката ми и го гледаше свирепо.

Той се обърна към нея.

— Моят път е отворен само през зимата, но когато е така, ще я водя винаги, щом пожелае: това задоволява ли те?

— Стига зимата изведнъж да не изчезне, когато не искаш да я доведеш! — отговори язвително майка ми. Внезапно ми се прииска да се разплача и да я прегърна, но в същото време бях толкова щастлива, че можех да запея на висок глас и когато той пак ме погледна, взех ръката му в своята.