Рассел Киркпатрик - Дясната ръка на Бога

Ламентацията на Фемандерак бе обгърнала всички събрани. Струните пееха бавно, с меланхолична мелодия. Лийт си припомни всички онези, които бяха положили живота си в това приключение. Уайра, Парлевааг, безименният ескейнчанин, Сйенда, Джетарт, Парцаливко — и Хал.

Не можеше да увеличи списъка с още едно име. Не искаше. Тя не беше мъртва. За другите щеше да тъжи, но не и за нея.

И други имена изплуваха в съзнанието му. Отшелникът в синя роба бе умрял с размътен разсъдък, ала за известно време бе помагал на Компанията. Еклесията му беше разпусната. Почти всички подпалвачи бяха заловени и наказани според закона — далеч по-меко от наказанията, наложени от побеснялата тълпа на онези техни другари, които успяла да залови собственоръчно в нощта на пожарите. Напоследък Лийт чуваше тревожни слухове, че фанатиците отново започват да проявяват активност, този път от името на Хал Манумсен. Трябваше да направи нещо по въпроса.

Старейшината на Ескейн бе получил съдбата, която заслужаваха постъпките му: премазан под нозете на презираните от него граждани. За него Лийт не чувстваше жалост. Юношата бе положил големи усилия да интегрира оцеляващите ескейнчани в обществото на Инструър. Вярната Фоилзи и плешивият й приятел тук му бяха от голяма помощ.

Никой не тъгуваше за някогашния им съюзник, Аркоса на Немохайм, който дори и след смъртта си продължаваше да тормози онези, опитващи се да поправят нанесените от него щети. Градската стража бе подложена на изчерпателна чистка. Неколцина бяха прогонени от града. Двама мъже, проявявали особена жестокост срещу невъоръжените еклесианти, бяха обесени, а други съмнителни бяха оставени на пробен период. Началникът на стражата бе докладвал, че все още съществува известна враждебност срещу тъй наречените узурпатори. Предстоеше му още работа.

Погребалната мелодия продължи, минорно ехо на ликуването, напомнящо на събраните, че победата и загубата бяха неразделно свързани. Този момент пораждаше смесени чувства. Загубата на приятел приличаше на загубата на крайник — оставаше нещо живо, което да чувства загубата. Радост и мъка едновременно ги раняваха и лекуваха, обгърнати от музиката като носещи утешение другарски ръце.

Струни и тромпети подеха последен фанфар. Бесният крал на Деруйс се отдели от останалите монарси, понесъл златна корона по стълбите. Като никога мълчалив, със сълзи, стичащи се по страните му, той застана край трона и зачака мелодията да достигне края си, за да короняса Лийт за първия крал на Фалта.

Моментът наближи. Бесният крал снижи короната — и точно преди сияйният ореол злато и диаманти да обгърне челото на Лийт, ивица светлина легна в подножието на трона, привличайки вниманието на юношата. Светлината се бе разгърнала между открехнатите дървени врати. Едновременно с последните, тръпнещи ноти, дребна фигура пристъпи в залата, подпирайки се на бастун.

— Две развалени сьомги и пет резена корав хляб — изрече нервно оцапаният с тревни петна. — Само това дадоха селяните. Лятото беше лошо, господарю, реколтата ще бъде слаба — рече той на езика на Андратан.

Гнусното лице се обърна към него.

— Нахрани ме — каза устата.

Гласът изискваше незабавно подчинение. Слугата откъсна парче хляб, постави го в собствената си уста и задъвка енергично, преди да го изплюе и да го постави в устата на противния мъж. Поне вода имаше в изобилие. Те продължаваха да пият от потоците, макар че един от спътниците им, боецът Ухтана, бе умрял от болки в корема. Есента беше влажна, поне за брудуонските стандарти. Вода и хляб се редуваха. Нервните пръсти повдигаха чашата към лицето на онзи, който нямаше с какво да я хване. Най-сетне измъченият лик изрази задоволство и отново изпадна в унеса си.

Петте месеца неспирно криене, молене за хляб и откази от хора, които бе тръгнал да подчини, бяха превърнали Повелителя на Брудуо в лигаво, хленчещо животно. Почти никаква разумност не му беше останала. Загубата на голяма част от силата го беше лишила и от фасадата, която си беше налагал пред слугите. Сега гневът му бе капризен и озлобен и хората му бяха принудени да го крият, докато се срещаха с жителите на съответната земя. Макар че Рушителят се бе превърнал в бледо свое подобие, слугите бяха запазили неизменната си вярност. Седем Повелители на страха и четирима слуги — включително евнуха с отрязан език — съпровождаха Стела и Неумиращия в мъчителното пътуване през Фалта.

През първите няколко седмици от пътуването Господарят на Брудуо като цяло изглеждаше непроменен, поне външно — с изключение на новия чукан, разбира се. Силата му бе намаляла, всички усещаха това, ала все тъй притискащата ги принуда свидетелстваше за наличната му магия. Тази принуда ги беше събудила късно през нощта след Инструърския провал, беше запечатала устите им, но им беше дала точни нареждания, беше ги обгърнала в невидимост и ги беше отвела далеч от лагера. Никой от свитата, с изключение на фалтанското момиче, не разбираше защо господарят изоставя този лагер. Двамата, осмелили се да попитат, бяха платили с главите си.