Рассел Киркпатрик - Дясната ръка на Бога

— Не, Стела, моля те… — изхлипа Лийт, но нищо, казано от него, не можеше да я накара да промени мнението си. — Ти не ме обичаш — изрече той през сълзи, макар още докато изричаше думите да знаеше, че това е лъжа. Тя бе взела решение. Лийт много добре познаваше вината, породена от чуждо страдание и смърт. Нима той самият не би се върнал в Лешоядова гуша, ако това означаваше, че би могъл да спаси, макар и един от онези, които бяха погинали сред снеговете? Нима не бе поел този риск именно заради вината си?

Следващите думи, които изрече, бяха най-мъчителните в живота му.

— Обичам те, Стела. Обичам те по-силно от когато и да било. Искам да те извлека насила, но зная, че това би сложило край на всичко между нас. Затова ще се върна в Инструър и ще разкажа на всички, на които си скъпа, за храбростта и красотата ти.

Гласът му беше пламенен от чувство.

Стела се усмихна немощно.

— Красота? Лийт, бях поразена от собствената си глупост и от злината на моя господар. Вече не съм красива — ако изобщо някога съм била.

— Ти си красива! И си могъща. Усещам Огъня вътре в теб. Използвай го, Стела. Може би ще успееш да се изправиш срещу злото, което те държи тук.

Лицето й внезапно се промени, изразило паника.

— Върви, Лийт! Той се събужда! Върви!

Юношата действително дочу раздвижване отвъд платнището. Той трепна от страх, но се овладя, приведе се към момичето, приседнало на сламеника, и го целуна по бузата. Сълзите му докоснаха разранената й кожа.

— Сбогом, Стела — прошепна Лийт. — Сбогом.

Тя допря устните си до неговите, сетне го избута със здравата си ръка.

— Върви!

Смазан душевно, младежът от Лулеа се промуши сред нощта. Пред себе си виждаше единствено лицето й. Не пристъпи встрани, за да избегне тъмния силует, а го удари с цялата си сила, орис или отчаяност насочила ръката му. Повелителят на страха рухна в несвяст.

Откъм палатката долетя рев, който звук го накара да се втурне. Лийт тичаше, без да мисли за шума, без да се обръща, за да види дали е преследван. Бягаше от рева, но също и от лицето, прошепнатите слова, хладните устни и блестящите сълзи.

Дежурещите около лагера го чуха, но не видяха нищо. Тъй като вниманието им беше насочено в очакване на атака към лагера, те реагираха прекалено бавно. Тропот на нозе, задъхано дишане, вихър. Това беше всичко.

Индретт погледна събраните. В един момент Стрелата бе потъмняла, попарвайки надеждата им, ала сега сияеше ярко.

— Той си идва — каза усмихнато майката.

Отново беше настъпил Средозимникът. Из целия северен мраз хората се събираха, за да отбележат най-краткия ден и обещанието за пролет. Тук в Инструър времето беше меко, макар че лек дъждец се опитваше да развали настроението. Онези, които имаха щастието да присъстват на голямото събитие, държаха пъстроцветни слънчобрани над главите си. Редиците им се стичаха по Витулианската алея, поели към Съвещателната зала. А там Лийт Манумсен, владетел на Инструър, нервно докосваше сребърните закопчалки на ботушите си, докато изчакваше началото на церемонията.

Девет месеца бяха изминали от капитулацията на брудуонската армия. Девет дълги месеца, през които Инструър се беше преродил. Увредените от пожари сгради бяха сринати и издигнати отново — възстановяването беше финансирано с малкото злато, оставащо в градската хазна, а също и с щедри заеми. Така всички щети, причинени от налудните еклесианти, бяха поправени. Но за да не бъдат запомнени всички следовници на Еклесията като фанатици, Лийт нареди моравата пред Залата на знанието да бъде засадена с фиданки от северните гори, които да напомнят за хората, предадени от Тангин и посечени от стражите. Бяха повикани майстори от столицата на Строукс, които да построят наново Струърската порта. В тяхна чест наименованието й бе променено в Мерциумска. Така подозренията и горчилката на строукския владетел бяха поне отчасти успокоени. Единствената неприятна задача се оказа разрушаването на Пиниона, чиито подземия бяха отводнени и затрупани. Лийт възнамеряваше да построи паметник на загиналите, но впоследствие реши, че за определени неща на града не бива да бъде напомняно.

Днес Съвещателната зала беше пълна до пръсване. Лийт се беше погрижил не само заможните да намерят места — цял сектор от залата бе запазен за онези, които идваха от по-бедните части на града. В тази категория попадаха и жителите на квартала с хамбарите, все още невъзстановен след ескейнските саботажи. Тези граждани седяха с блеснали очи. Някои от тях бяха чакали от снощи, за да влязат — макар и в коридора на молителите. Без да се съобразяват със съветите на служителите, обсебени от протокола, Лийт и Компанията уредиха чакащите отдавна да получат супа.