Рассел Киркпатрик - Дясната ръка на Бога

<���Да. Разговарял съм с теб и преди да я намериш.>

Значи огненият сън в мазето на Фоилзи…?

<���Не беше просто сън.>

Предполагам трябва да ти благодаря. Макар да не зная за какво точно благодаря.

<���Що се отнася до това, помисли внимателно какво сънува.>

Огън? Не осъзнавах, че Огнедарът може да бъде предаден по такъв начин. Кажи ми, колцина щяха да бъдат спасени, ако се бях научил да го използвам по-рано?

<���Не мислиш достатъчно задълбочено. Какво прави огънят?>

Той… изгаря.

<���Да. Огънят на живота изгаря натрупаните мъки и навици, които пречат на хората да живеят. Той не прибавя нищо, той отнема. Той лекува, като извлича отровата. Той не е оръжие. Никой не би могъл да те научи да използваш Стрелата като оръжие.>

Но… нали е била използвана като оръжие от Бога?

<���Точно ти би трябвало да знаеш, че Най-възвишеният може да използва всичко. Но дори Рушителят би могъл да използва Огъня, за да се излекува, ако това бе истинското му желание.>

Но защо Огънят не ме излекува?

<���Помниш ли когато ти и брат ти си играехте в спалнята в Лулеа? Ти затваряше вратата, за да можете да се отделите във вашия собствен свят. Стаята изстиваше бързо, нали? По същия начин Огънят пламти в една стая в ума ти, придавайки ти силата, например, да командваш други. Нима миналогодишният Лийт би могъл да стори това? Но някои от другите стаи остават студени.>

Лийт се засмя — звук, несъответстващ на подобно място.

Същият Хал. Винаги говори с гласа на истината. Неизменно прав.

<���Значи си разбрал, че гласът идва от Огъня, не от Стрелата. Какво друго си осъзнал?>

Че не се нуждая от Джугом Арк, за да си служа с Огнебитието. Че онези, които нямат Огън, могат да държат Джугом Арк, но не могат да я използват, защото не притежават вътрешния плам. Че те притежават друга вътрешна сила, базирана на друг елемент. Че Стрелата изгаря онези от Огъня, които не са получили Огнедара, защото когато Огънят пада, той прогаря битието на плътта, както би казал Кроптър. Че Джугом Арк е това, което каза Фемандерак в началото: просто символ. Че в действителност аз самият съм лекувал и сътворявал илюзиите. Че мога да продължа да го правя и без Стрелата.

<���И?>

И че мога да продължа с това, което планирах да сторя без нея. Гласът се засмя.

<���Значи все пак си слушал брат си. От теб ще излезе мистик. Сега върви! Не ти остава много време. И чуй този съвет: не се изненадвай, ако нещата се развият малко по-различно от очакванията ти. Повече от един човек ще спечели — или ще изгуби — от това, което ще сториш тази нощ.>

Трябвали думите за бъдещето винаги да са толкова неясни?

<���Не са по-неясни от всички останали, но изискват размишление. Върви, Лийт!>

Никога няма достатъчно време да те попитам всичко, което ме интересува , въздъхна Лийт, докато се надигаше от дупката.

Над брудуонския лагер се беше спуснала нощ. Облаците бяха скрили луната, за да откраднат среброто й. Няколко факли пламтяха пред офицерските палатки. По протежение на лагера горяха стражеви огньове. Тази светлина, заедно с моментните проблясъци откъм войнишките палатки, трябваше да отбягва Лийт. Той се съсредоточи, представяйки си, че посяга към силата на Джугом Арк…

… и моментално усети, както знаеше, че ще усети, още два Огъня в лагера. Един голям, чиято яркота бе поне равна на тази на Стрелата, както и един много по-дребен, по някакъв начин обграден от болка. Лийт се усмихна доволно, после се обърна към пламъците — и двата се намираха в една и съща посока. Ами ако са заедно?

Той закрачи сред лагера. Бе почувствал пламъците в южния край на стана, което щеше да е добре за бягството, но в настоящия момент криеше опасност. Как Хал беше изплел мрежата на невидимост, с която беше прикрил армията? Нямаше значение. Лийт не се нуждаеше от нея. Трябваше да внимава да не вдига шум — в това се криеше най-голямата опасност.

Младежът стъпваше леко сред хладната трева, вече започнала да се покрива с роса. От дясната му страна се издигаше голяма палатка — проблясващите светлини очертаваха гротескни силуети върху платнището. До него достигаха приглушени разговори, примесени със смях. Не това беше мястото, вътре нямаше Огън. Лийт подмина палатката и продължи да се промъква безшумно. Както когато с Манум ловуваха лисици — не бива да вдига шум, не бива да бъде видян. Сега крачеше по тревния коридор между редица затихнали палатки. Сви встрани, за да избегне двама брудуонци, които пиеха край светлината на огнището си и играеха на зарове. Вече можеше да види търсената палатка: ето тази е!