Рассел Киркпатрик - Дясната ръка на Бога

— Проклет да е денят, в който си била намерена! — изпищя жената, грабна Джугом Арк от ръката на сепнатия Ейксхафт и я заби в масата. Стрелата остана забодена, потрепвайки леко, все така обгърната в пламък. Всички лица се обърнаха към майката на Лийт. Самата тя също осъзнаваше значимостта на случилото се току-що.

Сега всички погледи бяха насочени към ръката й, която Индретт държеше протегната, с дланта нагоре, необгорена.

Жената възкликна тихо.

Слабоватият дауриански философ допря ръка до челото си, защото осъзнаваше колко много не е знаел. Кърр кимна, намерил потвърждение на собствените си подозрения. По израженията на останалите се изписваше удивление.

— Усещам го — прошепна Индретт. — Той е някъде на север, уплашен е, но е още жив. Усещам го.

Събраните бавно се отпуснаха по местата си и се приведоха напред, към Джугом Арк. Пламъкът продължаваше да грее безгрижно, докато около тях се спускаше нощта.

През стените на палатката проникваше съвсем бледа светлина, но тя беше достатъчна, за да очертае сламеника, положен на три крачки от Лийт. Завито тяло се размърда, спящо, но може би с лек сън. Знаейки, че всяко невнимателно движение може да събуди Неумиращия, Лийт започна да се придвижва наляво с изключителна предпазливост. Стъпка, вслушване; стъпка, вслушване…

Огромна бяла форма изникна пред него, разперила ръце, зинала в беззвучен вик. Преди да е успял да реагира, Лийт се озова сграбчен в мечешка прегръдка, изкарала въздуха му — юношата не можеше нито да изкрещи, нито дори да вдиша. Опита се да си послужи с Огъня, но никаква ясна мисъл не можеше да разкъса мъглата на паниката. Ръцете го издигнаха над пода и го отнесоха отвъд платнената преграда. Тук също имаше сламеник, покрит с издуто одеяло. Внезапно младежът долови огромна сила.

Пленилият го отпусна една ръка, така че Лийт можа да си поеме дъх, макар да оставаше сграбчен. Другата ръка се пресегна към горната част на сламеника, отдръпна одеялото и докосна изникналата буза с нежно, дори почтително движение. Сетне постави пръст върху устните. Спящата глава се обърна, очите се отвориха и се разшириха от изненада. Изпълниха цялото опустошено, но красиво лице.

— Лийт — рече сънено Стела. — Как си дошъл в съня ми?

Едрият мъж допря пръст и до устните на Лийт, после го пусна. Но дори и да не беше получило това предупреждение, момчето от Лулеа не би извикало — шокът му беше прекалено голям.

— Лийт. — Нежният глас бе удивен. — Ти наистина си тук. И ти ли си негов затворник?

— Не, Стела. Поне така мисля. — Той се обърна към мъжа, който сега стоеше до него, положил едната си ръка върху неговото рамо, а другата върху това на Стела. Кръглата му глава се поклащаше. — Не, не съм пленен. Дойдох да те освободя.

Но ти притежаваш тъй силен Огън. Не е нужно някой да те спасява. Защо още не си избягала?

Стела приседна на сламеника. Дълбоките белези по лицето и врата й събудиха гнева на Лийт. Той се протегна, взе ръката й и понечи да й помогне да се изправи.

— Ела — каза той. Очите му започваха да се насълзяват. — Да си вървим.

— Не.

Лийт изненадано пусна ръката й. Дланта му продължаваше да я усеща.

— Няма да избягам без приятеля си. — Стела посочи към едрия мъж, който ги гледаше с тъжни кафяви очи.

— Тогава ще вземем и него! — Лийт отново протегна ръка. Може би дори и с този мъж имаха шанс да избягат.

— Не — повторно рече Стела. — Магия не му позволява да напусне това място. Той е обвързан с Рушителя и ще умре, ако прекрачи границите на лагера. Не мога да го оставя сам.

— Стела… — невярващо прошепна Лийт. — Нито дори заради мен? Нито дори заради приятелите ти, които те чакат в Инструър? Няма да мога да го понеса! Да се озова толкова близо до теб — а ти да ме отпратиш?

— Повече от всичко на света искам да дойда с теб — отвърна тя, а Лийт разбра, че думите й са истина. — Но не мога да изоставя приятеля си. Ако Рушителят се събуди и открие, че съм избягала, ще го накаже с агония, която дори не би могъл да си представиш. Не мога, не мога да позволя това. Той вече изгуби езика си заради мен. — За момент очите й потъмняха. В тях младежът прочете печал, каквато никога досега не бе съзирал. — Лийт, върни се при приятелите си. В залата видях лицата им. Зная колко те обичат. За мен никой няма да тъжи, но твоята смърт ще ги пречупи. Моля те, Лийт.

Тя протегна осакатената си ръка и докосна бузата му, проследявайки пътя на сълзите му.

— Обичам те. Отнеси любовта ми със себе си. Животът ми ще бъде по-поносим при знанието, че ти си жив.