Рассел Киркпатрик - Дясната ръка на Бога

Близо до подиума седяха родителите му. Очите на Индретт се бяха изяснили за пръв път от смъртта на големия й син. Ала дори под погледа на Лийт тя обърна очи надясно, към изсечената фигура на Хал, който ги гледаше.

Модал седеше до сина си. Изглежда Манум беше простил поне отчасти, защото вече разговаряше с възрастния Търговец и дори беше присъствал на сватбата му с кралицата на Сна Вацта. Бащата на Лийт изглеждаше горд, че и баща му, и синът му ще бъдат крале.

Музиката стана по-нежна и мека. Тромпетистите се отдръпнаха, за да бъдат заменени от флейтисти и звуците на новата даурианска арфа на Фемандерак.

Лийт погледна към обичните си. Фарр щеше да замине утре сутринта — заедно с оставащите командири на лозианската армия. Бе заявил, че ще отиде до Мьолкбридж, за да съобщи за смъртта на брат си и че е била отмъстена, а после щял да отпътува за Виндстроп Хаус, където възнамерявал да се заеме с търговския пункт, чийто стопанин наскоро починал. Маендрага и дъщеря му Беладона се бяха настанили в стария Струър, насред бедняшкия квартал. Тяхна хазяйка беше Фоилзи, закупила си нов дом с парите, дадени й от ескейнския й приятел. Беладона не криеше привързаността си към Фемандерак и се затрудняваше да приеме, че той не отвръща на чувствата й. Но въпреки това смехът й често можеше да бъде чут в Залата на знанието, отговор на престореното му отчаяние от лудориите й. В момента тя бе издигнала лице към музикантския балкон, изписала ясно послание на обич към арфиста. А до нея седеше Перду със семейството си. Момичетата му се кискаха на някаква шега, а може би на ярките дрехи — тъй различни от простоватите, но удобни одежди на фенните — които неподвижните монарси бяха облекли.

Владетелите се обърнаха с лице към събраните люде. Музиката преля в мек валс. Сякаш сътворени с магия, тридесет и двама танцуващи изскочиха сред залата, шумолейки с рокли и плащове. Музиката отново започна да се оживява. Празненството наближаваше своя връх.

Лийт многократно бе слушал композицията на Фемандерак, дори бе изказвал известни предложения. Но днешното изпълнение беше съвсем различно. Танцьорите бяха погълнати от мелодията, живо въплъщение на нотите. А последните ставаха все по-възторжени, всяко съчетание звуци отвеждащо към онзи момент на триумф, когато — очаквано и същевременно съумяло да предизвика изненада — десет тромпета щяха да слеят призив за възрадване. Лийт знаеше, че този момент от изпълнението наближава, затова се изправи и започна да се изкачва по стълбите, издиган от музиката, крачещ едновременно с набиращото се напрежение. Допирът му с фалтанския трон съвпадна с победоносния мотив. Юношата вече не можеше да скрива сълзите си. Бяха го побили тръпки на вълнение и възхита. Достигнал връх, оркестърът премина към израза на скръб.

Нововстъпилият върховен владетел на Фалта огледа поданиците си. Зад пълководците можеше да види седналите островитяни. В ума му изникна историята им, може би най-чудата от всички. Забравени от Стрелодържеца, те все пак бяха довели бойци с надеждата, че споразумението ще бъде спазено, ала се бяха натъкнали на блокадата, издигната от Аркоса на Немохайм. Впоследствие бяха съумели да я разкъсат и след ден почивка да продължат по Алениус. Тогава, след здрач, буквално се сблъскали с малка флотилия гребни лодки, с която Неумиращият, придружаван от Махди Дащ , се връщал при армията си. Сражението било кратко, но кръвопролитно, с големи загуби и от двете страни. С отслабналата си магия и също тъй слаб господар, Повелителите на страха понесли най-голямото си поражение досега — над осемдесет бойци станали жертва на умението на Пей-ра. На северния бряг на реката сега се издигаше малко гробище, приютило костите на погиналите островитяни. Другарите им се бяха погрижили да погребат не само тях, но и Имената им. Обещаната от Лийт гощавка най-сетне се бе провела. Младежът се надяваше, че Астареа скоро отново ще бъде населена. Само че ако тамошният климат беше толкова дъждовен, както при единственото му посещение досега, визитите му щяха да бъдат редки.

Близо до островитяните седяха гъвкава жена с кафява кожа и нейният баща. Това бяха вождът и принцесата на Мъгливите. И двамата носеха траур. Телата на Туа и Уизаго бяха намерени едно до друго в Лешоядова гуша, обкръжени с купчини вражески трупове. Суровото лице на вожда не бе омекнало при новините за героизма на покойния му син. Той отказваше да говори с тях, преди да е извършил специфичните си ритуали. Лийт все още таеше надежда, че конфликтът между Деруйс и Мъглата може да бъде разрешен, макар че смъртта на двамата млади мъже значително бе смалила тази надежда. Сърцето на юношата се свиваше всеки път, когато си помислеше за тях. Липсваха му споровете им и тяхната разпаленост — двама мъже, опитващи се да разплетат сложностите, предадени от бащите им. Рушителят не биваше да се измъква безнаказано — бе причинил толкова мъка.