Рассел Киркпатрик - Дясната ръка на Бога

В продължение на много дни бяха вървели на североизток през нивята на Деювър, крадейки и изтръгвайки храна от местните. Бяха оставили диря от мъка и смърт след себе си. Тогава господарят им бе рухнал. Само Стела се беше досетила, че той е изчерпал магическата си сила. Лицето му ставаше все по-старо и немощно, също като в двубоя с Хал. Само за един следобед Неумиращият се беше превърнал в жив труп, с кожа, опъната като пергамент над костите, ала увиснала около подпухналите от болка очи.

Рушителят не можеше да поддържа илюзорното си тяло, но все още притежаваше достатъчна мощ, за да държи слугите си в подчинение. За един трепетен момент Стела си беше помислила, че шансът й е настъпил, че тя и евнухът ще успеят да избягат от отслабения си мъчител, ала връзката между нея и противния човек бе останала, макар и напрегната. По-точно бе усещала как връзката между тях я лишава от сила, предоставяйки му достъп до кладенеца на духа й.

Още четири месеца бяха продължили на изток. При Баратеа бяха прекосили дълбоката Бранка, фалтанската река, отстъпваща единствено на Алениус. Сетне се бяха отправили към град Бис, лежащ отвъд пусти поля и обичащ да се хвали, че не принадлежи към никое от Шестнадесетте кралства, макар в действителност да лежеше на границата между Асгоуан и Фавония. Най-накрая бяха стигнали в Бис, по пътя изгубили само трима — двама Повелители на страха и един слуга, което се дължеше главно на късмет, а не на умения за оцеляване. В тревистите степи храната беше оскъдна — нямаше дървета, а откъм планините се спускаха свирепи вихри. От Баратеа чак до Еренмал брудуонците се бяха прехранвали с корени и конско месо. В последното място едно семейство се бе съжалило над тях. След като бяха изхвърлили телата на милосърдните в реката, Рушителят и спътниците му бяха прекосили Алениус с лодка, за да продължат на изток по южния бряг.

И сега те се бяха свили, гладни и изморени, в единствената здрава палатка, вперили поглед на изток, към огромните скали, обградили Алениус, върховете им обгърнати в буреносни облаци. Под скалите можеше да бъде съзряно нещо не по-малко заплашително: група бронирани мъже в инструърски цветове.

Естествено, че ще са тук , помисли си Стела. Нека Рушителят сам си намери пътя сред равнините на централна Фалта, няма смисъл да го дирят там. Просто трябва да изчакат на входа на Лешоядова гуша, откъдето всички пътуващи на изток рано или късно трябва да минат.

— Вървете… и ги пребройте — изклокочи Неумиращият сред лигата си. — Открийте начин… да ги заобиколим.

Повелителите на страха се поклониха и напуснаха палатката.

— Стела… — каза нежно той, когато воините излязоха. — Какво щях… да правя без теб?

В отговор тя не каза нищо, никога не отговаряше, но, както винаги, той можеше да я разчете.

— Ти мислиш… че съм отвратителен. Такъв съм! Но и преди… съм бил в такова състояние. Проклетата Стрела… ми повлия така и преди.

Рушителят прочисти гърло, сетне бе задавен от пристъп на кашлица, оттеглил се едва когато нещо в него изглеждаше на път да се прекърши. Стела отново усети извличането от душата си.

— Тогава… Тогава никой не ми помагаше. Сега… имам теб.

Неумиращият се усмихна — същински череп, породил отврата в стомаха й и странно съжаление в гръдта.

— Милата ми Стела…

Той отпусна глава и затвори очи, изтощен от думите и раздиращата кашлица.

— Вече няма да я имаш — изрече глас.

Главата рязко се повдигна, очите се отвориха, за да видят евнуха, застанал до слугинята му, любимата му, живота му… Още една халюцинация. Той не може да говори. Отрязах му езика.

— Може да си отрязал езика му, но аз дадох на сърцето му глас — каза евнухът. Празната му уста се движеше съответстващо на думите. — Сега си достатъчно слаб, за да може той да се откъсне от теб и да отведе момичето със себе си. Време е да заживееш живота, който си избрал за себе си, без да крадеш от чуждите животи.

Неумиращият скочи на крака.

— Ти! — изрева. — Ти отне и двете ми ръце! Няма да ми отнемеш любимата! Вземи него, той е мърша, но ми остави момичето!

— Тя сама ще реши — рече гласът.

Гласът на Хал? Как е възможно това? Видях го да умира!

— Е, Стела? Ще тръгнеш ли на запад с мъжа, когото спаси от смърт с грижата си, или ще останеш с онзи, който твърди, че те обича, а те изсмуква? — Устата на евнуха се затвори, ала очите му все така блестяха с невъобразима яркота.

Изборът беше лесен. Дори не трябва да избирам! — каза си тя. Ала връзката между нея и ужасната останка от човек не бе променила здравината си. И част от тази връзка, осъзна с ужас Стела, бе изработена от нея самата.