Рассел Киркпатрик - Дясната ръка на Бога

— Кралица на Брудуо! — изпищя Рушителят, протегнал ръце към нея: чуканите безмълвно изразяваха нуждата му. — Ще живееш вечно! Ела и живей с единствения, който никога няма да те изостави!

<���Огънят на живота гори в теб> прозвуча гласът в ума й. <���Използвай го и прогори нишките, които те оплитат. Тогава ще бъдеш свободна да избереш.>

Аз не изоставих евнуха, когато той се нуждаеше от мен. Да изоставя ли Рушителя? Той също се нуждае от мен.

<���Изборът принадлежи на теб. Ще ти кажа само това: трудно е да не предложиш помощ на онези в нужда, ала понякога това е единственият начин, по който можеш да им помогнеш. Много пъти имах възможност да помогна на Компанията, но ако го бях сторил, никой от приключенците не би придобил сегашната си отговорност. Решавай бързо: Повелителите на страха се връщат.>

Лийт ми каза за възгледите ти. Той не ги харесваше, аз също. Да изоставиш онези в нужда и да наречеш това добрина? Има твърде много себични люде, които биха се възползвали от този начин на мислене, за да оправдаят бездействието си.

<���Но ти не си от тях, Стела, което е причината подобно мислене да е възможно. Моля те, вземи Огъня и прогори вървите си. Остават секунди.>

Тя премести погледа си между двамата мъже и направи избор.

Седмината Повелители на страха се върнаха в палатката няколко мига по-късно, заварвайки своя Господар застанал на четири крака и крещящ отчаяно в хрипкав, разкъсващ душата глас. Слугинята и евнухът ги нямаше. Нямаше и следа от тях, без значение колко упорито Махди Дащ ги търсиха — а те дириха дълго, за да се отдалечат от писъците, продължили с часове.

По време на дългото пътуване на запад евнухът нито веднъж не проговори с езика на мъртвия брат на Лийт. Стела също не чу гласа в ума си. Навсякъде сакатата и евнухът бяха посрещани с милост и доброта. Още по-голямо щастие се оказа срещата с рота войници един ден източно от Еренмал. Ратниците казаха, че отиват в Инструър, където щял да бъде коронясан новият крал на Фалта — удивително храбър и мъдър мъж, комуто Шестнадесетте кралства се заклели във вярност. Някои от войниците изразяваха резерви относно връзките му с лозианите — в крайна сметка бяха прекарали дълги години в сражения с тях — но други казваха, че лозианите се били доказали във Великата война.

— Наистина ли всичко свърши? — питаше тя, а те се смееха. — Наистина е свършило?

— Да! — отвръщаха те. — Вече няма врагове във Фалта!

Настъпваше време на дълготраен мир, бяха рекли войниците, и цяла Фалта щяла да разцъфти. Те предложиха на Стела и мълчаливия й спътник да ги отведат до Виндикеър с лодката си.

— Трябва да бъдете в Инструър за коронацията на новия владетел! — казаха те.

— Бих се радвала — отвърна им Стела.

Тя виждаше погледите, които те й хвърляха, когато си мислеха, че не ги вижда — съжалителни, но без похотливостта, която би очаквала от войници. Те оценяваха остроумието й, но не гледаха на нея като на жена. Известно време Стела не можеше да понесе да се погледне в огледалото. Срамуваше се от изгубената си красота.

Той каза, че съм красива , припомни си девойката, ала имаше и моменти, в които не можеше да си спомни кой бе изрекъл думите: Лийт или Рушителят.

Докато зимата обгръщаше света в студената си прегръдка, те прекосиха полята на Строукс, оставиха зад себе си замъка на ордена на Конал Безстрашни и неспирно стопяваха разстоянието до Инструър — и до момента, от който Стела бе започнала да изпитва ужас. Дали приятелите й щяха да погледнат на нея като на предателка, служила на врага? Какво щяха да й кажат? Имаше ли шанс да я приемат отново? Тревогата пробождаше сърцето й, а евнухът не можеше да й предложи думи на утеха.

Най-сетне настъпи денят, в който войниците пристъпиха отвъд стените на Инструър и с усмивка се сбогуваха с нея. Командирът им дори я покани да сподели трапезата им в казармата. Стела се усмихна и им благодари, стараейки се да не показва, че състраданието им я наранява. Тя остана насред улицата и гледаше как войниците се отдалечават. Опомни се едва когато те изчезнаха.

Улиците бяха странно пусти. Градът беше необичайно тих. Единственият звук идваше от трополенето на дъжда върху камъните. Какво ставаше? По време на пътуването си би трябвало да е научила за евентуално бедствие, сполетяло града. Стела хвана ръката на спътника си и бавно пое надолу по пътя. Все някой щеше да знае къде е Лийт.

Увреденият й крак се огъна от болка. Без да чака молбата й, евнухът спря край едно пазарче и измоли тояга. Стела се обърна към собственика на сергията, който й обясни, че градът бил пуст заради днешната коронация. Той дори изрази учудване от неинформираността й. Самият той не отишъл, защото в Съвещателната зала имало място само за хиляда поканени души, сред които той не бил, а не искал да стои пред палатата, където вече се били събрали повечето граждани. Стела задъхано му благодари и пое отново.