Ребекка Росс - Бунтът на кралицата

— Къде е Мерей? — запитах, докато Сибил ми носеше венеца от цветя.

Сибил, грациозна, миловидна и свенлива, положи венеца на челото ми.

— Изглеждаш, сякаш можеш да отсечеш нечия глава — каза тя; подобните й на розова пъпка устни се разтвориха в широка, доволна усмивка.

— Не я ли чуваш? — отвърна Абри на въпроса ми и вдигна пръст. Всички замлъкнахме и над равномерното почукване на дъжда по стъклата на прозорците дочухме тихия, равномерен звук от цигулка. — Мерей каза, че усърдно работи по някаква нова композиция, но ще дойде при първа възможност.

— Сега, Бриена, вземи меча и седни на столчето — помоли Ориана, докато държеше черупка със синя боя.

Загледах я предпазливо, докато се отпусках на столчето, неловко хващайки меча. С ръката ми, допряна до дясното бедро, мечът лежеше напряко на гърдите ми, притъпеният му връх — близо до лявото ми ухо. Бронята беше гъвкава, но въпреки това я усещах върху тялото си, сякаш две непознати ръце се бяха обвили около гърдите ми и ме прегръщаха.

— Сири, би ли вдигнала илюстрацията до лицето на Бриена? Искам непременно да го направя съвършено. — Ориана махна на Сири да се приближи.

— Кое да направиш съвършено? — изпелтечих.

— Боята от сърпица. Не мърдай, Бри.

Нямах избор. Стараех се да не мърдам, докато очите на Ориана прелитаха от илюстрацията към лицето ми и обратно. Гледах я как топна връхчетата на пръстите в синята боя, затворих очи, докато ги прокарваше диагонално по лицето ми, от челото до брадичката, и се почувствах, сякаш разтваряше някаква тайна част от мен. Някакво място, за което се предполагаше, че лежеше скрито и тихо, сега се пробуждаше.

— Можеш да отвориш очи.

Ресниците ми изпърхаха и очите ми се отвориха; погледът ми неспокойно срещна тези на сестрите ми, докато те ме оглеждаха с гордост и одобрение.

— Мисля, че сме готови. — Ориана посегна за парцал, за да избърше боята от пръстите си.

— Ами камъкът? — попита Сибил, докато сплиташе косата си с цвят на пчелен мед, за да не й влиза в очите.

— Какъв камък? — намръщи се Абри, разстроена, че е пропуснала някаква част от реквизита.

— Онзи камък на шията на кралицата.

— Вечерният камък, мисля — каза Сири, като разглеждаше илюстрацията.

— Не, сигурно имаш предвид Камъка на здрача — поправих я.

Млечнобялото лице на Сири поруменя — мразеше да я поправят, — но тя се прокашля:

— А, да. Разбира се, че ти ще познаваш меванската история по-добре, Бриена. Имаш причина да слушаш, когато учителят Картие каканиже ли, каканиже за нея.

Ориана довлече второ столче до моето, пергаментът и моливът й бяха в готовност.

— Опитай се да не мърдаш, Бриена.

Кимнах, чувствайки как синята боя започва да изсъхва по лицето ми.

— Ще ми се аз да имах двойно гражданство — промърмори Абри, като изпъна ръце. — Смяташ ли някога да прекосиш канала и да видиш Мевана? Защото би трябвало да го направиш, Бриена. И да ме вземеш със себе си.

— Навярно някой ден — казах, докато Ориана скицираше върху листа си. — И много би ми харесало да дойдеш с мен, Абри.

— Баща ми казва, че Мевана е много, много различна от Валелия — отбеляза Сири и долових заядливата нотка в гласа й, сякаш все още се сърдеше, че я бях поправила. Тя остави книгата на Картие и се облегна на една маса; погледът й се зарея обратно към моя. Русата й коса приличаше на разляла се по рамото й лунна светлина. — Баща ми посещаваше Мевана веднъж годишно, през есента, когато някои от меванските лордове отваряха замъците си, та ние, валенианците, да пристигнем и да отседнем за лова на белия елен-рогач. Татко изпитваше истинска наслада винаги, когато отидеше; казваше, че винаги имало хубави пиво и храна, епични истории и забавления, но, разбира се, никога не ми позволяваше да отида с него. Твърдеше, че страната е прекалено дива, твърде опасна за валенианско момиче като мен.

Сибил изсумтя и разкопча високата яка на роклята си, за да разтрие врата си:

— Не казват ли така всички бащи, било то и само за да оставят дъщерите си „на сигурно място“ у дома?

— Е, знаеш какво казват за меванските мъже — казах, безпомощно цитирайки дядо.

— Какво? — побърза да запита Сибил; интересът й внезапно се разгоря като звездите на небето. Забравих, че писмото на Франсоа до нея все още беше в мократа ми рокля на възпитаничка, която бях оставила захвърлена на пода на стаята си. То най-вероятно беше цялото подгизнало и размазано.

— Те са сладкодумни, умели, вероломни любовници — казах, имитирайки възможно най-добре дрезгавия глас на дядо.