Ребекка Росс - Бунтът на кралицата

Но сега нямах време да отговоря, понеже Ориана нададе възторжен писък, който привлече погледа ми към страницата, породила възхищението й.

— Това е съвършено, Сири!

— Чакайте малко — казах и посегнах към книгата. Издърпах я от ръцете на Ориана. — Това е една от книгите на учителя Картие по меванска история. — Очите ми пробягаха бързо по илюстрацията; дъхът ми заседна в гърдите. Беше великолепна илюстрация, която изобразяваше меванска кралица. Разпознах я, защото Картие ни беше преподавал история. Това беше Лиадан Кавана, първата кралица на Мевана. Което означаваше, че е владеела магия.

Тя стоеше висока и горда, с корона от сплетени сребърни нишки и дребни диаманти, положена на челото й като венец от звезди, дългата й кафява коса се стелеше свободно пусната и буйна около нея, с ивици синя боя, която меванците наричаха „боя от сърпица“, изрисувани по лицето. От врата й висеше камък, голям колкото юмрук — легендарният Камък на здрача. Носеше броня, оформена като драконови люспи — лъщяха от злато и кръв — в ножница на кръста й висеше дълъг меч, докато тя стоеше с една ръка на хълбока, а в другата държеше копие.

— Кара те да копнееш за онези дни, нали? — попита Сири с въздишка, като надзърташе над рамото ми. — Дните, когато кралиците владеели севера.

— Сега не е време за урок по история — каза Ориана и внимателно измъкна книгата от мен.

— Нали не възнамеряваш да ме нарисуваш така? — попитах; сърцето ми заблъска силно. — Ори… това би било самонадеяно.

— Не, не би било — отвърна Сири дръзко. Тя обожаваше да спори. — Ти си отчасти меванка, Бриена. Кой ще каже, че не си потомка на кралици?

Рязко отворих уста да възразя, но влезе Абри, понесла наръч реквизити.

— Ето ги — оповести и ги пусна на пода в краката й.

Наблюдавах зашеметена как Сири и Ориана преглеждаха части от евтина броня, тъп меч, тъмносиня наметка с цвета на небето в полунощ. Това беше реквизит от театъра, несъмнено тайно измъкнат от запасите на учителя Ксавие, предназначени за заниманията по драматично изкуство.

— Добре, Бриена — каза Ориана и се изправи с предната част на бронята в ръце. — Моля те, позволи ми да те нарисувам като мевански воин.

И трите чакаха; Ориана — с бронята, Абри — с меча, Сири — с пелерината. Гледаха ме, изпълнени с очакване и надежда. Сърцето ми се беше укротило, развълнувано от мисълта; меванската ми кръв се пробуждаше.

— Много добре. Но това не може да отнеме цял ден — настоях и Абри се провикна победоносно, Ориана се усмихна, а Сири завъртя очи.

Стоях неподвижно и търпеливо, докато ме обличаха. Портретът щеше да бъде само от кръста нагоре, затова нямаше значение, че все още носех дрехата си на възпитаничка. Предницата на бронята обгърна гърдите ми, около ръцете над лактите ми се затегнаха метални наръкавници. Върху раменете ми наметнаха синя пелерина и стомахът ми се присви, тъй като неизбежно се сетих за мантията си на посветена, Сири сигурно беше прочела мислите ми.

Тя се изправи и освободи косата ми от кока, в който беше прибрана, сплете малка плитка и произнесе:

— Казах на Абри да избере синя пелерина. Редно е да носиш цвета си. Нашият цвят. — Сири отстъпи назад, доволна от прическата, в която бе подредила косата ми.

Когато една възпитаничка бъдеше посветена, нейният наставник или наставница й връчваха наметало. Цветът на наметалото зависеше от влечението, което беше избрала. Посветените в изобразителното изкуство получаваха червено наметало, отдалите се на драмата — черно, отдалите се на музиката — пурпурно, посветилите се на овладяването на духовитостта — зелено, избралите науките — синьо. Това не беше обикновен знак за постижение и равенство, показващ, че сега възпитаникът е на едно и също ниво като своя наставник или наставница. Беше единствено по рода си оказване на почит, символ на връзката между наставника и възпитаника.

Но преди мислите ми да се оплетат твърде много около наметалата, в ателието се втурна Сибил, наквасена от дъжда. На лицето й имаше тържествуваща усмивка, когато вдигна венец от бели цветя.

— Ето — викна тя, като разплиска вода и привлече вниманието ни. — Това е най-звездоподобният венец, който успях да направя, преди да завали дъждът!

Наистина, сигурно всичките ми пет сестри-възпитанички са били наясно с тази засада. Но Мерей, с която делях една стая, беше единствената, която липсваше, и почувствах отсъствието й, сякаш върху стаята се бе спуснала сянка.