Ребекка Росс - Бунтът на кралицата

Когато отворих вратата, миризмите на пергамент и книги ме посрещнаха като верни приятели. Мерей и аз бяхме разхвърляни, но аз приписвах това на нашите наклонности. Тя бе разпръснала тестета нотни листове навсякъде. Веднъж намерих сноп нотни листове в завивките й и тя твърдеше, че била заспала с тях в ръка. Каза ми, че чувала музиката в ума си, когато безмълвно четеше нотите; толкова дълбоко бе влечението й.

Колкото до мен, аз разпилявах навсякъде книги, дневници и „хвърчащи листове“. В стената до леглото ми бяха издълбани лавици, претъпкани с томове, които бях донесла от библиотеката. Книгите на Картие също заемаха няколко рафта и докато гледах гръбчетата от меки и твърди подвързии, се питах какво ли щеше да бъде усещането да му ги върна всичките. И осъзнах, че не притежавам дори една-едничка книга.

Наведох се да вдигна от пода захвърлената си рокля, все още подгизнала, и намерих писмото на Франсоа. Беше покрито с размазано мастило и не можеше да се разчете.

— Изпуснах ли го? — обади се Мерей от вратата.

Обърнах се да я погледна, както стоеше, пъхнала под мишница цигулката си, с лъка, подаващ се от дългите й пръсти; бурята изливаше лавандулова светлина по кафявия тен на лицето й, по покритата й с петна от смола рокля.

— В името на Сен Льо Гран, какво са направили с лицето ти? — Тя пристъпи напред, с разширени от любопитство очи.

Пръстите ми проследиха профила ми, опипвайки напуканата пътечка от синя боя. Съвсем бях забравила за това.

— Ако беше там, това никога нямаше да се случи — подкачих я.

Тя остави инструмента си настрана, а после улови с пръсти брадичката ми, възхищавайки се на творението на Ориана:

— Е, нека позная. Преоблекли са те като меванска кралица, току-що завърнала се от бойното поле.

— Толкова мевански вид ли имам?

Мерей ме отведе до тоалетката, където пред прозореца бе поставена кана с вода. Пъхнах писмото на Франсоа обратно в джоба си, докато тя наля вода в порцеланова купа и взе кърпа.

— Не, имаш много валениански вид и държание. Дядо ти не твърдеше ли, че си истинско копие на майка си?

— Да, но е възможно да лъже.

Тъмните очи на Мерей мълчаливо ме упрекнаха за липсата ми на вяра. А после започна да бърше боята с кърпата.

— Как вървят уроците ти, Бри?

Това беше въпросът, който продължавахме да си задаваме една на друга, отново и отново, с наближаването на слънцестоенето. Изпъшках и затворих очи, когато тя започна да жули енергично:

— Не знам.

— Как може да не знаеш? — Тя спря за миг с миенето, когато склоних отново да отворя очи. Взираше се в мен с изражение, което беше нещо средно между тревога и объркване. — Има само още два официални учебни дни.

— Известно ми е. Но искаш ли да знаеш какво направи днес учителят Картие? Попита: „Какво е „влечение“, все едно съм на десет, а не на седемнайсет. — Въздъхнах и взех от нея мократа кърпа, потапяйки я обратно във водата.

Бях разказала на Мерей подозренията си. Бях й казала как смятах, че Вдовицата ме беше приела поради някаква загадъчна причина, не защото имах потенциал. Мерей беше свидетел, че през втората година едва се справях с музиката. Беше седяла до мен и се бе опитвала да помага в обучението ми, когато мистрес Евелина изглеждаше съкрушена от лошото ми свирене. Никога дотогава цигулка не бе звучала така, сякаш искаше да умре.

— Защо не ми отказа, когато го помолих да ме приеме като своя възпитаничка? — продължих, като търках лицето си. — Трябваше да каже, че три години не е достатъчно време, за да овладея това. А ако бях умна, трябваше да избера науките още от самото начало, когато бях на десет и имах достатъчно време да науча всички тези проклети родословия. — Синята боя не се махаше. Метнах мократа кърпа настрана, чувствайки се, сякаш бях обелила половината си лице, разкривайки същността си; неспособна.

— Нужно ли е да ти напомням, Бри, че учителят Картие никога не допуска грешки?

Хвърлих поглед към прозореца, гледайки как дъждовните капки се стичат като сълзи по стъклото; знаех, че беше права.

— Нужно ли е да ти напомням, че учителят Картие нямаше да те приеме като своя възпитаница, ако дори за миг смяташе, че не можеш да разкриеш същността си и да бъдеш посветена? — Тя улови ръката ми, за да привлече вниманието ми отново към себе си. Усмихна се; половината от къдравата й черна коса беше прихваната с панделка, останалата — пусната по раменете. — Ако учителят Картие смята, че можеш да развиеш наклонностите си за три години, значи можеш. Така и ще направиш.