Ребекка Росс - Бунтът на кралицата

Сибил избухна в смях — тя показваше най-голяма увереност спрямо противоположния пол, — а Абри покри уста, сякаш не знаеше дали би трябвало да се смути или не. Сири не реагира, макар да ми беше ясно, че се опитваше да сдържи усмивката си.

— Стига приказки — сгълча ни закачливо Ориана и размаха молива си към мен. — Ако някоя от наставниците случайно мине и чуе това, ще те накажат да работиш в кухнята през последната седмица, Бриена.

— Ще им се наложи да бъдат умели, вероломни любовници, за да бъдат достойни за жени, които изглеждат така! — продължи Сибил и посочи към илюстрацията, изобразяваща кралицата. — В името на светците, какво е станало с Мевана? Защо сега на трона й има крал?

Размених поглед със Сири. И двете бяхме учили този урок преди две години. Историята беше дълга и оплетена.

— Ще трябва да попиташ учителя Картие — отговори най-накрая Сири, като сви рамене. — Той би могъл да ти каже, тъй като познава цялата история на всяка страна, съществувала някога.

— Колко обременяващо — оплака се Абри.

Погледът на Сири стана остър:

— Абри, да не си забравила, че Бриена и аз сме напът да станем адепти на науките. — Отново се беше обидила.

Абри отстъпи назад:

— Извинявай, Сири. Разбира се, исках да кажа колко съм очарована от способността ви да съхранявате в ума си толкова много познания.

Сири изсумтя, все още не беше умиротворена, но за щастие прекрати обсъждането дотук, когато погледна обратно към мен.

— Ще се срещнеш ли някога с баща си, Бри? — попита Сибил.

— Не, не мисля — отговорих откровено. Беше иронично, че в деня, когато се заклех никога повече да не разпитвам за него, бях облечена като меванска кралица.

— Много тъжно — отбеляза Абри.

Разбира се, че би било тъжно за нея, както и за всичките ми сестри. Те всички произхождаха от знатни семейства, от бащи и майки, които в някаква степен вземаха участие в живота им.

Така че заявих:

— За мен наистина няма значение.

Стаята утихна. Слушах дъжда, далечната музика на Мерей, лееща се из коридора, скърцането на молива на Ориана, докато ме пресъздаваше върху пергамент.

— Е — каза Сибил бодро, за да изглади гънките на неловката тишина. Тя беше възпитаничка, изучаваща духовитостта, и беше умела във воденето на всякакъв разговор. — Трябва да видиш портрета, който Ориана ми нарисува, Бриена. Пълна противоположност на твоя. — Измъкна го от папката на Ориана и го вдигна, за да мога да го видя добре.

Сибил беше представена като съвършената валенианска аристократка. Взирах се, изненадана от целия реквизит, до който Абри бе успяла да се добере за този портрет. Сибил бе носила дръзка червена рокля с ниско изрязано деколте, обшита с перли, огърлица от евтини скъпоценни камъни и чувствена бяла перука. На бузата й дори имаше съвършено изображение на звездоноса къртица — знакът на жените-аристократки. Беше прекрасна и изтънчена, въплъщение на Вадения. Олицетворяваше етикета, осанката, грацията.

А сега и аз; портрет на кралица, която владееше магия и носеше татуировка със синя боя от сърпица, вечно облечена в броня, а постоянният й спътник беше не мъж, а меч и камък.

Това беше ярката разлика между Мевана и Вадения, две страни, между които се разкъсвах. Исках да се чувствам удобно в изисканата рокля и с татуировката, изобразяваща звездоноса къртица, но исках и да открия наследството си в бронята и синята боя от сърпица. Исках да си служа с пламенността, но също така исках да умея да боравя с меч.

— Би трябвало да окачиш портретите на Бриена и Сибил един до друг — предложи Абри на Ориана. — Могат да предадат на бъдещите възпитанички добър урок по история.

— Да — съгласи се Сири. — Урок за това кого не бива да оскърбяваш никога.

— Ако оскърбиш валенианец, губиш репутацията си — изчурулика Сибил, като изчопляше мръсотия изпод ноктите си. — Но оскърбиш ли меванец… тогава изгубваш главата си.

На Ориана й отне още час да завърши скицирането ми. Не посмя да поиска от мен да се забавя още, когато започна да я оцветява; усещаше, че нямам търпение да смъкна реквизитните дрехи и да се заема отново с ученето. Подадох наметалото, бронята, венеца от цветя и меча обратно на Абри, и оставих смеха и разговора на сестрите си зад гърба си в ателието, като потърсих тихите сенки на стаята, която делях с Мерей.

Според традицията, възпитаничката по музика бе удостоявана с привилегията да има собствена спалня, за да съхранява инструментите. Другите четири момичета бяха настанени по две в стая. Но тъй като Вдовицата неочакваното ме бе приела като своя шеста ученичка, спалнята на Мерей се бе превърнала в споделено пространство.