Ребекка Росс - Бунтът на кралицата

— Ето на това му се казва демон от плът и кръв — прошепна Абри прекалено високо, докато летеше нагоре по стълбите.

— Абри! — сгълчах я, подхлъзвайки се на крайчеца на роклята си точно когато чух зад гърба си Картие.

— Бриена?

Успях да се уловя за балюстрадата, за да не падна. Възстановила равновесието си, рязко се обърнах на стълбата и погледнах надолу към него. Той стоеше във фоайето; ослепително бялата му туника беше пристегната с колан на кръста, сивите му бричове бяха почти в същия нюанс като роклята ми. Пристягаше наметалото си на адепт над гърлото си, готвейки се да потегли в дъжда.

— Учителю?

— Предполагам, че ще искаш още един частен урок в понеделник след сутрешната ни лекция със Сири? — Взираше се в мен в очакване на обичайния отговор.

Почувствах как ръката ми се плъзна по парапета. Косата ми беше пусната, както никога, спускаше се около мен на буйни, оплетени кичури, роклята ми беше подгизнала, от подгъва капеше вода върху мрамора, което наподобяваше тиха песен. Знаех, че сигурно му изглеждам напълно отчаяна, че изобщо не приличам на валенианска жена напът да бъде посветена, в каквато исках да се превърна, че изобщо не приличах на начетената жена, която той се опитваше да създаде. И въпреки това вдигнах брадичка и отвърнах:

— Да, благодаря, учителю Картие.

— Навярно следващия път няма да има писмо, което да те разсейва? — попита той и очите ми се разшириха, докато продължавах да го гледам втренчено, в опит да проникна отвъд спокойното изражение на лицето му.

Можеше да ме накаже, защото предавах писма между Франсоа и Сибил. Можеше да наложи дисциплина, защото бях нарушила правило. И затова чаках, чаках да видя какво ще поиска от мен.

Но лявото ъгълче на устните му помръдна, твърде леко, за да бъде истинска усмивка — макар да ми харесваше да си представям, че беше точно такава, — докато ме удостояваше с рязък прощален поклон. Проследих го как минава през вратите и се стопява в бурята, и се питах дали проявява снизхождение или се шегува; едновременно ми се искаше да беше останал и изпитвах облекчение, че си беше тръгнал.

Продължих да се изкачвам по стълбите, оставяйки водна диря, и се питах… питах се как Картие винаги ме караше да искам две противоположни неща едновременно.

Ателието по изобразително изкуство беше помещение, което избягвах след първата си неуспешна година в Магналия. Но през онзи дъждовен следобед, когато предпазливо влязох вътре, с намотана на кок мокра коса, в паметта ми възкръснаха всички хубави спомени, които имах от тази стая. Спомних си сутрините, които прекарвах, седнала до Ориана, докато екипирахме под подробните указания на мистрес Солийн. Спомних си първия път, когато се опитах да рисувам с бои, първия път, когато се опитах да украся с цветни илюстрации една страница, първия път, когато опитах да направя офорт. А после дойдоха мрачните мигове, които все още бяха болезнени, например, когато осъзнах, че моето изкуство „стои“ безжизнено върху листа, докато това на Ориана дишаше и оживяваше. Или деня, когато мистрес Солийн ме бе дръпнала настрана и бе казала тактично: Навярно е по-добре да пробваш музиката, Бриена.

— Ти си тук!

Хвърлих поглед през стаята и видях Ориана да ми подготвя място; на бузата й имаше прясно петно от червена боя. Тази стая винаги беше претрупана и разхвърляна, но знаех, че това се дължеше на факта, че Ориана и мистрес Солийн сами си приготвяха боите. Най-дългата маса в помещението беше изцяло покрита със стъкленици с олово и пигменти, гърненца и керамични купи, кани с вода, парчета креда, тестета велен и пергамент, кора яйца, голяма купа със счукана креда. Миришеше на терпентин, на розмарин и на зеления бурен, който варяха, та по някакъв тайнствен начин да получават розова боя.

Внимателно заобиколих масата с боите, като се провирах покрай столове, картони и стативи. Ориана беше поставила едно столче до стената от прозорци; моето място в светлината на бурята, докато тя рисуваше.

— Трябва ли да се безпокоя за този… реквизит , заради който Абри е толкова развълнувана? — попитах.

Ориана точно се канеше да отговори, когато в стаята влезе Сири.

— Намерих го. Това искаше, нали, Ориана? — попита Сири, като прелистваше страниците на някаква книга, която държеше. За малко да се препъне в един статив, докато вървеше към нашия ъгъл, подавайки книгата на Ориана, ме гледаше. — Изглеждаш уморена, Бриена. Учителят Картие твърде взискателен ли е към теб?