Ребекка Росс - Бунтът на кралицата

Мислех си за пеперуди, когато Картие отвърна:

— Предполагам, че ще бъдеш първата по рода си, малка възпитаничке.

Отговорът му не ми хареса и тялото ми се отпусна по-дълбоко в брокатената тапицерия на стола, която миришеше на стари книги и самота.

— Ако смяташ, че ще се провалиш, тогава най-вероятно ще се окажеш права — продължи той; сините му очи искряха срещу моите кафяви. В празнината между нас се завъртяха прашинки; малки вихри във въздуха. — Съгласна ли си?

— Разбира се, учителю.

— Очите ти никога не ме лъжат, Бриена. Не е зле да се научиш да се владееш повече, когато лъжеш.

— Ще взема съвета ви присърце.

Той наклони глава на една страна, но очите му бяха все така приковани върху моите:

— Искаш ли да ми кажеш какво наистина ти се върти в ума?

— Слънцестоенето — отговорих прекалено бързо. Това бе полуистина, но не можех да си представя да кажа на Картие за писмото на дядо, защото тогава можеше да поиска от мен да го прочета на глас.

— Е, този урок беше безполезен — каза той и се изправи на крака.

Бях разочарована, че съкращава урока — имах нужда от всеки урок, който беше готов да ми даде, — и въпреки това изпитвах облекчение; не можех да се съсредоточа върху каквото и да било, докато писмото на дядо прогаряше дупка в джоба ми.

— Защо не си отделиш останалата част от следобеда за самостоятелно учене — предложи той, като размаха ръце към книгите на масата. — Вземи тези, ако искаш.

— Да, благодаря ви, учителю Картие. — Аз също се изправих, за да му направя почтителен реверанс. Без да го поглеждам, събрах книгите и с бързи крачки излязох от библиотеката.

Отправих се навън към градините, като навлязох в живите плетове, за да не може Картие да ме вижда от прозореца на библиотеката. Небето отгоре беше свъсено и сиво, вещаещо буря, затова седнах на първата попаднала ми пейка и внимателно оставих книгите му настрана.

Извадих писмото на дядо и го вдигнах пред себе си; разкривеният му почерк правеше името ми да прилича на гримаса върху пергамента. А после разчупих червения му восъчен печат; ръцете ми трепереха, докато разгъвах писмото.

7 юни 1566 г.

Моя най-скъпа Бриена,

Прости ми, задето се забавих толкова с отговора. Боя се, че болката в ръцете ми се влоши и лекарят ми заръча да се ограничавам с писане само на кратки текстове или в противен случай да наема писар. Трябва да кажа, че съм много горд с теб, че майка ти — моята сладка Розали — също би се гордяла да узнае, че броени дни те делят от посвещаването. Моля те, пиши ми след слънцестоенето, за да ми съобщиш името на покровителя, когото си избрала.

В отговор на въпроса ти… Опасявам се, че подозираш какъв е той. Името на баща ти е недостойно за отбелязване. Майка ти била завладяна от красивото му лице и сладките му думи, и се боя, че само ще ти навреди, ако научиш името му. Да, имаш двойно гражданство, което означава, че си отчасти меванка. Но не искам да го издирваш. Бъди сигурна, че ще откриеш същите недостатъци, както направих и аз. И не, скъпа, той не е питал за теб. Нито веднъж не те е потърсил. Трябва да помниш, че си незаконородена, а повечето мъже бягат, когато чуят тази дума.

Помни, че си наистина обичана и аз заемам мястото на твой баща.

С обич, дядо

Смачках писмото в ръка, пръстите ми бяха бели като хартията, очите ми — плувнали в сълзи. Беше глупост да плача над такова писмо, отново ми беше отказано да науча името на човека, който ми беше баща. А ми беше отнело седмици да събера смелост да напиша това писмо и да попитам отново.

Реших, че това щеше да бъде последният път, в който питах. Името нямаше значение.

Ако майка ми беше жива, какво щеше да каже за него? Дали е щяла да се омъжи за него? Или навярно баща ми вече е бил женен и именно затова дядо бе толкова огорчен дори при самата мисъл за него. Позорна извънбрачна афера между валенианска жена и мевански мъж.

Ах, майка ми. Понякога ми се струваше, че си спомнях мелодичността на гласа й, че можех да си спомня какво беше усещането да се сгушвам в прегръдките й, уханието й. Лавандула и детелина, слънчева светлина и рози. Тя беше умряла от потната болест, когато съм била тригодишна. Картие ми бе казал веднъж, че е рядкост някой да има толкова ранни спомени. Така че навярно всичко беше само в ума ми; онова, което исках да помня за нея?

Защо тогава ме болеше да мисля за някого, когото не познавах истински?

Натиках писмото обратно в джоба си, облегнах се назад и почувствах как назъбените листа на живия плет галят косата ми, сякаш растението се опитваше да ме утеши. Не би трябвало да се задълбочавам върху отломки от миналото, късчета, които нямаха значение. Нужно беше да мисля за онова, което предстоеше след осем дни, когато настъпеше слънцестоенето, когато би трябвало да овладея духовното си влечение и най-сетне да получа наметалото си.