Ребекка Росс - Бунтът на кралицата

— Обичаш да караш мъжете да чакат — промърмори недоволно, но той винаги ме поздравяваше така. Лицето му беше загоряло от слънцето, черната му коса се измъкваше от плитката. Кафявата куриерска униформа беше влажна от пот, а слънцето хвърляше отблясъци по няколкото отличителни значки за различни постижения, които висяха от плата над сърцето му. Той се хвалеше, че е най-бързият куриер в цяла Валения, макар че според слуховете беше само на двайсет и една години.

— Това е последният път, Франсоа — предупредих го, преди да мога да размисля.

— Последният път? — повтори той като ехо, но вече ми се хилеше. Познавах тази усмивка. Служеше си с нея, за да получи каквото иска. — Защо?

— Защо ли? — възкликнах и пернах една любопитна земна пчела. — Наистина ли трябва да питаш?

— Всъщност, това е моментът, когато се нуждая най-много от вас, мадмоазел — отвърна той и измъкна два малки плика от вътрешния джоб на ризата си. — След осем дни настъпва съдбовното лятно слънцестоене.

— Именно, Франсоа — отвърнах сопнато, знаейки, че той мисли само за моята сестра-възпитаничка Сибил. — Осем дни, а тепърва ми предстоят много неща за овладяване. — Погледът ми се спря върху пликовете, които държеше; единият беше адресиран до Сибил, но другият беше адресиран до мен. Разпознах отгоре почерка на дядо; най-сетне ми беше писал. Сърцето ми запърха при представата какво можеше да се съдържа в гънките на листа в това писмо.

— Разтревожена сте?

Очите ми рязко се насочиха обратно към лицето на Франсоа:

— Разбира се, че съм разтревожена.

— Не би трябвало. Мисля, че ще се справите великолепно. — Като никога, не ме дразнеше. Чух искреността в гласа му, ведър и мил. Искаше ми се да вярвам като него, че след осем дни, когато седемнайсетото ми лято бележеше тялото ми, щях да бъда посветена. Щях да бъда избрана.

— Не мисля, че учителят Картие…

— Кого го е грижа какво мисли учителят ти? — прекъсна ме Франсоа с равнодушно свиване на раменете. — Би трябвало да те интересува единствено какво мислиш ти.

Намръщих се, докато обмислях това, представяйки си как щеше да реагира учителят Картие на подобно изказване.

Познавах Картие от седем години. Познавах Франсоа от седем месеца.

Бяхме се запознали миналия ноември. Седях пред отворения прозорец и чаках Картие да пристигне за следобедния ми урок, когато Франсоа мина покрай мен по чакълената пътека. Знаех кой е, както и всичките ми сестри-възпитанички; често го виждахме да доставя и отнася пощата на Магналия Хаус. Но именно при тази първа лична среща той ме попита дали бих предала тайно писмо на Сибил. Което аз бях сторила и така се бях замесила в размяната на писма между тях.

— Грижа ме е какво мисли учителят Картие, защото именно той трябва да ме обяви за посветена — възразих.

— В името на светците, Бриена — отвърна Франсоа, докато една пеперуда кръжеше около широкото му рамо. — Ти би трябвало сама да се обявиш за посветена, не мислиш ли?

Това ми даде повод да се поколебая. И Франсоа се възползва:

— Между другото познавам покровителите, които Вдовицата е поканила на слънцестоенето.

— Какво! Как така?

Естествено, че знаех как. Той беше доставил всички писма, беше видял имената и адресите. Присвих очи към него точно когато трапчинките се появиха на бузите му. Отново онази усмивка. Разбирах прекрасно защо Сибил се беше увлякла по него, но той беше твърде закачлив за мен.

— О, просто ми дай проклетите си писма — извиках и посегнах да ги изтръгна от пръстите му.

Той ми се изплъзна; очакваше такава реакция.

— Не ти ли се иска да узнаеш кои са покровителите? — подразни ме той. — Защото след осем дни един от тях ще бъде твой…

Взрях се в него, но момчешкото му лице и високата му върлинеста фигура вече не ми въздействаха. Градината беше суха, жадуваща за дъжд, тръпнеща от лек бриз.

— Просто ми дай писмата.

— Ако това ще бъде последното ми писмо до Сибил, трябва да пренапиша някои неща.

— В името на Сен Льогран, Франсоа, нямам време за игричките ти.

— Просто ми позволи още едно писмо — примоли се той. — Не зная къде ще бъде Сибил след седмица.

Би трябвало да изпитам съчувствие към него — о, каква сърдечна болка беше да обичаш човек, отдаден на тайнството на изкуствата, когато ти не си такъв. Също така трябваше да остана сигурна в решението си. Да го оставя да й изпрати писмо, както трябваше да прави през цялото това време. Най-накрая въздъхнах и се съгласих, предимно защото исках писмото от дядо.