Ребекка Росс - Бунтът на кралицата

Първо се възхитих на дърветата; дългите им клони се извиваха над алеята като протегнати за поздрав ръце. В пасищата лениво пасяха коне с козина, влажна от лятното слънце. Отвъд пасищата се очертаваха далечните сини планини на Валения, гръбнакът на нашето кралство. Това бе гледка, която можеше да излекува разочарованието ми, земя, която можеше да роди чудеса и храброст.

Преминахме с бавно лъкатушене под клоните на дъбовете и се изкачихме по един хълм, накрая спряхме в един вътрешен двор. През прахта се загледах в упадъчния сив камък, блестящите прозорци и пълзящия бръшлян, които представляваха Магналия Хаус.

— Сега слушай, Бриена — каза дядо, като побърза да прибере кърпичката си. — Трябва да покажеш възможно най-доброто си поведение. Представи си, че ти предстои среща с крал Филип. Трябва да се усмихваш и да правиш реверанси и да не казваш нищо неуместно. Можеш ли да направиш това за дядо си?

Кимнах, внезапно останала без глас.

— Много добре. Да се молим Вдовицата да те приеме.

Кочияшът отвори вратата и дядо ми направи знак да изляза преди него. Направих го с треперещи крака, чувствайки се малка, докато протягах врат да попия с поглед внушителното имение.

— Първо ще говоря с Вдовицата, насаме, а после ще се срещнеш с нея — каза дядо и ме задърпа със себе си нагоре по стълбите към входните врати. — Запомни; трябва да бъдеш вежлива. Това е място за възпитани момичета.

Той огледа външността ми, докато натискаше звънеца. Тъмносинята ми рокля беше измачкана от пътуването, плитките ми започваха да се разхлабват, косата ми се беше накъдрила около лицето ми. Но вратата се отвори, преди дядо да успее да каже нещо за неспретнатия ми вид. Влязохме в Магналия един до друг, пристъпвайки в сините сенки на фоайето.

След като дядо беше въведен в кабинета на Вдовицата, аз останах в коридора. Икономът ми предложи да се настаня на покрита с възглавнички пейка до стената, където седях сама и чаках, полюшвайки нервно крака, докато се взирах в черно-бялата шахматна подова настилка. Къщата беше тиха, сякаш душата й липсваше. И тъй като беше толкова тихо, чувах разговора между дядо и Вдовицата; думите им се просмукваха през вратите на кабинета.

— Към коя област има влечение тя? — попита Вдовицата. Гласът й беше плътен и гладък, като дим, издигащ се нагоре в есенна нощ.

— Обича да рисува… Справя се много добре с рисуването. Освен това има живо и ярко въображение — би се справила отлично с театъра. И музиката — дъщеря ми бе много умела с лютнята, Бриена със сигурност е наследила този талант. Какво още… о, да, в сиропиталището казват, че изпитва наслада от четенето. Изчела е всичките им книги по два пъти. — Дядо бъбреше несвързано. Знаеше ли изобщо какво казва? Нито веднъж не ме бе виждал да рисувам. Нито веднъж не бе слушал нещата, родени от въображението ми.

Смъкнах се от пейката и тихо пристъпих по-близо. С притиснато към вратата ухо, попивах думите им.

— Всичко това е много хубаво, мосю Паке, но със сигурност разбирате, че „да разкрие влечението си“ означава, че внучката ви трябва да овладее една от петте области, не всичките.

Мислено си представих петте. Изобразително изкуство. Музика. Драматично изкуство. Духовитост. Науки. Магналия беше място, където едно момиче да се превърне във възпитаница — в чиракуващ ученик. Можеше да избере едно от петте „влечения“, което да изучава прилежно под грижливите напътствия на наставник или наставница. Когато достигнеше апогея на таланта си, момичето биваше удостоено с титлата „магистър“ и получаваше наметалото си — изготвено специално за нея като знак за постиженията и положението й. Тя ставаше адепт на изобразителното изкуство, на духовитостта, или на съответната област, на която се беше отдала.

Сърцето ми започна да тътне като гръм в гърдите, мънистени капчици пот избиха по дланите ми, докато си представях как ще стана посветена.

Кое „влечение“ трябваше да избера, ако Вдовицата ме приемеше?

Но не можах да се замисля за това, защото дядо каза:

— Уверявам ви, Бриена е умно момиче. Може да овладее, което и да е от петте.

— Мило е от ваша страна да мислите така, но трябва да ви кажа… в моя Дом е много трудно, съперничеството е голямо. Вече имам петте си възпитанички за този сезон на обучение. Ако приема внучката ви, един от моите ариали ще трябва да наставлява две възпитанички. Това никога не е било правено…

Опитвах се да проумея какво означава „ариал“ — „преподавател“, може би? — когато чух шум от тътрене на крака, отскочих назад от двойните врати, като очаквах те да се разтворят изведнъж и да ме хванат на местопрестъплението. Но сигурно дядо ми просто се беше размърдал неспокойно в стола си.