Ребекка Росс - Бунтът на кралицата

Светци небесни, не знаех. Трескаво оставих ума си да ги изреди отново… изобразително изкуство… музика… драматично изкуство… духовитост… науки . Откровено казано, не притежавах никакви естествени наклонности, никакъв вроден талант, за която и да е област на изкуствата. Затова изтърсих първата, която ми хрумна:

— Изобразително изкуство, мадам.

И тогава, за мое стъписване, тя отвори едно чекмедже пред себе си и извади чисто квадратно парче пергамент и молив. Остави го в ъгъла на писалището си, точно пред мен.

— Нарисувай ми нещо — даде ми знак Вдовицата.

Устоях на подтика да погледна към дядо, в противен случай измамата ни щеше да бъде разкрита на мига. Той знаеше, че не съм художничка, аз — също, и въпреки това взех онзи молив, сякаш бях.

Поех си дълбоко дъх и си помислих за нещо, което обичах; помислих си за дървото, което растеше в задния двор на сиропиталището стар дъб с издължен ствол и клони, по който обожавахме да се катерим. И затова си казах… всеки може да нарисува дърво.

Рисувах го, докато Вдовицата разговаряше с дядо ми; и двамата се опитваха да ми предоставят известно уединение и спокойствие. Когато свърших, оставих молива и зачаках, взирайки се в творението, което бе създала ръката ми.

Изображението бе жалко. Нищо подобно на образа, който си представях наум.

Вдовицата се взираше внимателно в рисунката ми; забелязах как челото й се сбръчка в неодобрителна гримаса, но погледът й беше непроницаем.

— Сигурна ли си, че желаеш да изучаваш изобразително изкуство, Бриена? — В тона й нямаше осъдителна нотка, но усетих вкуса на лекото предизвикателство в сърцевината на думите й.

За малко да й кажа „не“, да призная, че мястото ми не беше тук. Но когато си помислих да се върна в сиропиталището, когато си представих, че щях да стана кухненска прислужница или готвачка, каквито в крайна сметка ставаха всички момчета в сиропиталището, осъзнах, че това беше единственият ми шанс за по-добро бъдеще.

— Да, мадам.

— Тогава ще направя изключение за теб. Вече имам пет момичета на твоята възраст, които посещават Магналия. Ти ще станеш шестата възпитаничка и ще изучаваш областта на изобразителното изкуство под наставничеството на мистрес Солийн. Ще прекараш тук следващите седем години, ще живееш с твоите сестри-възпитанички, ще учиш, растеш и се подготвяш за седемнайсетото си лятно слънцестоене, когато ще бъдеш посветена и ще се сдобиеш с покровител. — Тя направи пауза и аз се почувствах опиянена от всичко, което току-що бе изсипала върху мен. — Това звучи ли ти приемливо?

Примигнах, а после изрекох със запъване:

— Да, да, наистина, мадам!

— Много добре. Мосю Паке, трябва да доведете Бриена отново в деня на есенното равноденствие заедно със сумата за обучението й.

Дядо побърза да се изправи и да й се поклони; облекчението му бе като силен ароматен одеколон в стаята.

— Благодаря ви, мадам. Развълнувани сме! Бриена няма да ви разочарова.

— Не, не мисля, че ще го стори — каза Вдовицата.

Изправих се и направих неумел реверанс, тръгвайки след дядо към вратите. Но точно преди да се върна в коридора, погледнах назад към нея.

Вдовицата ме наблюдаваше с печален поглед. Бях само момиче, но познавах това изражение. Каквото и да й бе казал дядо ми, я беше убедило да ме приеме. Заслугата за влизането ми не беше моя, не се основаваше на потенциала ми. Името на баща ми ли й бе повлияло? Името, което не знаех? Въпреки това, името му имаше ли наистина значение?

Тя вярваше, че току-що ме беше приела по милост, че никога нямаше да разкрия таланта си и да бъда посветена.

В този момент се зарекох да й докажа, че грешеше.

Седем години по-късно

Късната пролет на 1566 г.

Два пъти седмично Франсоа се криеше сред хвойновите храсти, които цъфтяха край прозореца на библиотеката. Понякога обичах да го карам да чака; той беше дългокрак и нетърпелив, и представата как се спотайва, приведен в някой храст, успокояваше мислите ми. Но до лятото оставаше само седмица и това ме подтикваше да бързам. Освен това беше време да му кажа. От тази мисъл пулсът ми затуптя бясно, докато влизах в тихите следобедни сенки на библиотеката.

Кажи му, че това ще бъде последният път.

Вдигнах стъклото на прозореца с леко побутване, улавяйки сладкия аромат на градините, когато Франсоа се надигна от позата си, напомняща за гаргойл.