Ребекка Росс - Бунтът на кралицата

— Мога да ви уверя, мадам, че Бриена няма да създава никакви неприятности. Тя е много покорно момиче.

— Но казвате, че тя живее в сиропиталище? И не носи фамилното ви име. Каква е причината за това? — попита Вдовицата.

Настъпи пауза. Винаги се бях питала защо фамилното ми име не беше същото като на дядо ми. Отново пристъпих по-близо до вратата и допрях ухо до дървото.

— За да предпазя Бриена от баща й, мадам.

— Мосю, боя се, че не мога да я приема, ако е в опасно положение…

— Моля ви, чуйте ме, мадам, само за миг. Бриена има двойно гражданство. Майка й — моята дъщеря — беше валенианка. Баща й е от Мевана. Той знае, че тя съществува, и се безпокоях… безпокоях се, че може да я издири, да я открие по фамилното ми име.

— А защо това би било толкова ужасно?

— Защото баща й е…

Надолу по коридора се отвори и затвори врата, и последва потракване на ботуши, което се приближаваше. Втурнах се обратно към пейката и почти се стоварих върху нея, при което тумбестите й крака изстъргаха по пода като нокти по черна дъска.

Не смеех да вдигна поглед, с пламнали и поруменели от вина бузи, докато човекът с ботушите се приближаваше и накрая дойде и застана пред мен.

Мислех, че е икономът, докато накрая се престраших да вдигна поглед и видях, че това беше млад мъж, ужасно красив, с коса в цвета на пшеничени ниви през лятото. Беше висок и елегантен, без нито една гънка по бричовете и туниката, но нещо повече… носеше синьо наметало. Значи беше посветен, магистър на науките, тъй като синьото беше отличителният им цвят, и току-що ме беше видял да подслушвам Вдовицата.

Той бавно се приведе, за да се изравни с предпазливия ми поглед. Държеше в ръцете си книга и забелязах, че очите му бяха сини като наметалото му на адепт, сини като метличина.

— А ти коя си? — попита той.

— Бриена.

— Красиво име. Възпитаничка в Магналия ли ще ставаш?

— Не зная, мосю.

— Искаш ли да станеш такава?

— Да, много, мосю.

— Не е нужно да ме наричаш „мосю“ — кротко ме поправи той.

— Тогава как да ви наричам, мосю?

Той не отговори; просто ме погледна с наклонена настрани глава, със златиста коса, разпиляна по рамото, като пленена слънчева светлина. Исках да се махне и въпреки това ми се искаше да продължава да говори с мен.

Точно в този миг вратите на кабинета се отвориха. Магистърът на познанието се изправи и се обърна в посоката на звука. Погледът ми се отклони към гърба на наметалото му, където се събираха сребърни нишки — съзвездие сред синия плат. Загледах го с почуда; искаше ми се да го попитам какво означават звездите.

— А, учителю Картие — обади се Вдовицата от прага, където стоеше. — Имате ли нещо против да придружите Бриена до кабинета?

Той ми протегна подканващо ръка с обърната нагоре длан. Внимателно оставих пръстите ми да се отпуснат върху неговите. Аз бях топла, той беше студен, тръгнах редом с него през коридора, където ме очакваше Вдовицата. Учителят Картие стисна пръстите ми, точно преди да ме пусне и да продължи да върви надолу по коридора; подтикваше ме да бъда смела, да се изправя висока и горда, да намеря мястото си в този Дом.

Влязох в кабинета; вратите се затвориха с тихо щракване. Дядо седеше в един стол, до неговия имаше втори, предназначен за мен. Тихо се отпуснах върху него, докато Вдовицата заобиколи писалището си и се настани зад него с едва доловимо прошумоляване на роклята.

Тя беше доста сурова на вид жена; челото й беше високо, издавайки дългогодишно опъване на косата под стегнати плътно прилепнали къси перуки. Сега белите кичури, свидетелстващи за дългогодишния й опит, бяха почти напълно скрити под излъчващата студена елегантност триъгълна диадема от черно кадифе, която красеше главата й. Роклята й беше наситеночервена с ниска талия и квадратно деколте, поръбено с перли. В този миг, докато попивах с поглед застаряващата й красота, разбрах, че можеше да ме въведе в живот, който нямаше да мога да постигна по друг начин. Да стана посветена.

— Приятно ми е да се запознаем, Бриена — каза ми тя с усмивка.

— Мадам — отвърнах, избърсвайки потните си длани в роклята си.

— Дядо ти говори прекрасни неща за теб.

Кимнах и смутено хвърлих поглед към него. Той ме наблюдаваше с лек блясък в очите, отново стиснал в ръка кърпичката си, сякаш имаше нужда от нещо, на което да се уповава.

— Коя област на изкуството те привлича най-много, Бриена? — попита тя, привличайки вниманието ми обратно към себе си. — Или навярно имаш естествена склонност към една от тях?