Ребекка Росс - Бунтът на кралицата

— Моля те, Бриена — примоли се Ориана. — Нарисувах на всички останали, освен теб…

— А ще по искаш да го нарисува, особено след като видиш реквизита, който ти намерих — каза Абри и ми се усмихна лукаво. Тя беше най-високата от нас, дори от мен — с цяла длан.

— Реквизит! — извиках. — Слушай, аз не… — Но гръмотевицата избоботи отново, удавяйки всичките ми немощни протести. Преди да успея да й попреча, Ориана измъкна книгите от ръцете ми.

— Ще тръгна първа и ще подготвя нещата — каза Ориана и нетърпеливо се отдалечи от мен, сякаш не можех да размисля щом тя не можеше да ме чуе. — Абри, доведи я в ателието.

— Да, милейди — отвърна Абри със закачлив поклон.

Загледах как Ориана се втурна през ливадата и влезе през задните врати.

— О, хайде де, Бриена — каза Абри; дъждът най-сетне проби през облаците и покри роклите ни с петна. — Трябва да се насладиш на тези последни дни!

— Не мога да им се насладя, ако се тревожа, че няма да се справя. — Понечих да тръгна към къщата, като дръпнах рязко панделката от плитката си, за да оставя дългата си коса да се разпилее около мен, и прокарах неспокойно пръсти през нея.

— Няма да се провалиш! — Настъпи пауза, която беше последвана от: — Учителят Картие смята ли, че ще се провалиш?

Наполовина бях прекосила ливадата, подгизнала и смутена от неизбежните очаквания, когато Абри ме настигна, сграбчи ме за ръката и ме завъртя кръгом:

— Моля те, Бриена. Позирай за портрета заради мен, заради Ориана.

Въздъхнах, но ъгълчетата на устата ми започваха да оформят лека усмивка.

— Много добре. Но не може да отнеме цял ден.

— Наистина ще се развълнуваш при вида на реквизита, който намерих! — настоя Абри задъхано, като ме влачеше през останалата ивица от моравата.

— Колко време ще отнеме според теб? — изпухтях задъхано, докато отваряхме вратите и влизахме в сенките на задния коридор, подгизнали и треперещи.

— Не много — отвърна Абри. — О! Помниш ли как ми помагаше да измисля интригата на втората част от пиесата ми? Онази, в която лейди Пъмпърникъл я хвърлят в тъмницата, задето е откраднала диадемата?

— Ммм-хмм . — Макар вече да не изучавах драматично изкуство, Абри продължаваше да ме моли за помощ, когато ставаше дума да измисли интригата на пиесите си. — Не знаеш как да я измъкнеш от тъмницата, нали?

Тя се изчерви смутено:

— Не. И преди да го кажеш… не искам да я убивам.

Не се сдържах и се засмях:

— Това беше преди години, Абри.

Тя имаше предвид времето, когато бях възпитаничка по драматично изкуство и двете бяхме писали пародия, възложена от учителя Ксавие. Докато Абри бе написала комична сцена за две сестри, които се препират за един и същ любовник, аз бях сътворила кървава трагедия за дъщеря, отмъкнала трона на баща си. Накрая избих всички персонажи освен един и учителят Ксавие очевидно бе потресен от мрачните ми мисли.

— Ако не желаеш да я убиваш — казах, докато се отправяхме надолу по коридора, — тогава направи така, че тя да открие тайна врата зад някой скелет, или нека някой страж измени на господаря си и й помогне да се измъкне, но само срещу странна, неочаквана услуга.

— А, тайна врата! — викна Абри и преплете ръка с моята. — Страхотна си в измислянето на интриги, Бри! Ще ми се да бях толкова изобретателна като теб. — Когато сведе лице към мен и ми се усмихна, почувствах капчица съжаление, задето бях изпитвала твърде голям страх от сцената, за да овладея драматичното изкуство.

Абри сигурно бе почувствала същото, защото ме стисна по-здраво и промърмори:

— Знаеш ли, не е твърде късно. Можеш да напишеш двуактна пиеса за осем дни и да впечатлиш учителя Ксавие, и…

— Абри. — Закачливо й направих знак да замълчи.

— Така ли се държат две възпитанички на Магналия седмица преди съдбовното си слънцестоене? — Гласът ни стресна. Двете с Абри спряхме в коридора, изненадани да открием мистрес Терез, ариал по изобразително изкуство, която стоеше, скръстила ръце в знак на неприкрито неодобрение. Погледна ни отвисоко над тънкия си заострен нос, с вдигнати вежди, отвратена от подгизналите ни коси и дрехи. — Държите се, все едно сте деца, а не жени, напът да се сдобият с наметалата си на посветени.

— Много извинявайте, мистрес Терез — промърморих и й направих дълбок почтителен реверанс. Абри последва примера ми, въпреки че реверансът й беше твърде небрежен.

— Приведете се в приличен вид незабавно, преди да ви види Мадам.

Двете с Абри се препъвахме в бързината си да се махнем от нея. Припряно забързахме надолу по коридора и влязохме във фоайето до началото на стълбите.