Майкл Скотт - Вещерът

Жана посегна към ръката на съпруга си и я стисна.

— Ами ти, Сен Жермен? Спомням си, че когато за първи път открих, че животът ти се пресича с този на Жана, си помислих, че има грешка. Прекарах цял месец в проверяване и препроверяване на данните, търсейки тази грешка. Но такава нямаше. В сърцето си ти си искрен човек, Сен Жермен. Немирник си и го знаеш. В едно обаче съм сигурен — винаги си обичал Жана с цялата си душа.

Сен Жермен кимна, а Жана хвърли кос поглед към него и стисна отново ръката му.

— Ще разберете какво да правите, когато му дойде времето. Не се колебайте.

— Паламед Сарацинския рицар и Уилям Шекспир. Още една странна двойка, за която си помислих, че изследванията ми грешат. Но когато проверих и открих, че вие и двамата търсите едно и също нещо — семейство — разбрах, че не бъркам. Вие сте тук днес заради своите особени дарби: скоро ще имаме нужда от твоето въображение, Барде, а той ще се нуждае от твоята защита, Паламед. Знам, че би дал живота си за него. — Авраам вдигна леко глава към рукмата, която продължаваше да виси във въздуха. — Точно както той бе готов да даде живота си за всички вас.

Шекспир наведе глава, после свали очилата си и ги затърка яростно, така че никой да не види избилата по бузите му руменина.

— И Скатах. Сянката. Наблюдавам те от десет хиляди години. Мога да напълня цяла библиотека с твоите приключения и още една с твоите грешки. Ти без съмнение си най-вбесяващата, безотговорна, опасна, вярна и храбра личност, която някога съм срещал. Светът ще бъде едно по-бедно място без теб. Дала си много на човеците и те не са ти се отплатили подобаващо. Но аз имам дар за теб. Той е от две части и ще споделя първата с теб сега. Втората част… е, тя може би ще трябва да почака друго място и друго време. Ето го моя дар: сестра ти е жива. В момента е затворена в едно Сенкоцарство с Архонтката Коатликуе. Трябва да знаеш, че тя отиде там доброволно, жертвайки себе си, за да бъдеш ти в безопасност.

Сянката преглътна тежко. Дланите й се отваряха и свиваха в юмруци. Кожата й бе с цвят на тебешир, а очите й пламтяха в зелено.

— Ти си единствената й надежда за спасение. Помни това. Нека то те крепи, дори когато всичко изглежда загубено. Ти трябва да оцелееш.

Скатах кимна.

— А сега е време да вървите — завърши Авраам. — Върнете се в Дану Талис и унищожете този свят. — После, също толкова тихо, колкото се бе появил, той се обърна и с Цагаглалал и Гилгамеш от двете си страни, изчезна обратно в кулата.

Без да каже и дума, Прометей се покатери по висящото въже в рукма виманата. Корабът потрепери, а после се спусна бавно, докато се изравни с ръба на площадката. Един по един, четиримата безсмъртни минаха по крилото и влязоха вътре.

Остана само Скатах. Беше се обърнала с лице на юг, където светлините на далечния град Дану Талис озаряваха облаците. Смяташе се, че нейният клан, Вампирския, е неспособен на истински чувства и със сигурност не може да плаче, но тогава защо бузите й бяха мокри? Това трябваше да са пръски от морето далеч долу, реши тя. Скатах ги избърса, обърна се, качи се на крилото и се шмугна в кораба.

— Да вървим — каза тя, докато си слагаше колана. — Да приключваме с тази работа. Имам сестра за спасяване.

— Никога по-рано не съм бил тук — призна Никола Фламел. Спря и погледна надписа над главата си.

Кей 14.

— О, Никола, казах ти, че трябва да излизаш по-често от книжарницата. — Пернел хвана съпруга си подръка, докато минаваха през масивния сив портал към новия кей. — Отворен е от близо година. И е едно от любимите ми места в града.

— Никога не си ми казвала — рече той. Звучеше изненадано.

— Значи дори след толкова много години все още можем да се изненадваме един друг — подразни го тя.

Той се наведе и я целуна бързо по бузата.

— Дори след толкова много години — каза той. — Е, просветли ме тогава — колко често идваш на това място?

— Може би пет-шест пъти седмично.

— О, нима?

— Всяка сутрин, щом излизах от книжарницата, обикновено се спусках до „Ембаркадеро“, за да се разходя покрай морето, и стигах до края на този кей. Къде мислеше, че съм по това време?

— Мислех, че си отскочила отсреща за кафе.

— Чай, Никола — каза Пернел на френски. — Аз пия чай. Знаеш, че мразя кафе.

— Мразиш кафе ли? — попита Никола. — Откога?

— Само от около осемдесет години.

Никола премигна и бледите му очи отразиха синевата на морето.

— Това май го знаех.

— Нарочно ме дразниш.