Майкл Скотт - Вещерът

Тъмносинята аура на Нитен плъзна по ръцете му като татуировка. Потече по въдицата от въглеродни фибри, карайки я да потъмнее, а после закапа по кордата, за да обагри водата под кея в мастиленосиньо.

И тъмната фигура във водата изведнъж промени посоката си.

— Лотан ще бъде привлечен от вашите аури — каза Никола. — Ще усети вкуса им във водата, точно както акулата надушва кръв. Трябва да го накараме да се приближи колкото се може повече, но вие двамата бъдете внимателни. Не искаме да ви излапа.

— Ето го, идва — каза Нитен. Бялото на очите му, както и зъбите и езикът му бяха посинели.

— Пригответе се — каза Прометей.

Никола Фламел докосна зеления скарабей, който носеше окачен на шията си, и го усети как се затопля в дланта му. Магията бе простичка, беше я правил хиляда пъти, макар и никога в такъв мащаб.

Една червена глава се подаде от водата… последвана от втора… и трета… а после се появи и четвърта глава, черна и два пъти по-голяма от другите. След миг вече седем глави се носеха към тях.

— Да се надяваме, че никой не го снима — промърмори Нитен.

— И без това няма кой да повярва — ухили се Прометей. — Седмоглави чудовища просто не съществуват. Ако някой види такава снимка, ще реши, че е правена с „Фотошоп“.

— Усещам го — каза Нитен. — Изсмуква аурата ми.

— И моята — съгласи се Прометей.

— Нека се приближи още малко — промърмори Никола. Сложи ръце на раменете на двамата и в аурите им се появи зелен оттенък.

— Алхимико. — Гласът на Нитен бе напрегнат.

— Още няколко метра. Колкото по-близо, толкова по-добре.

— Никола — обади се тревожно Пернел.

Червеното и синьото петно във водата вече течаха към създанието, подобно на железни стружки, привличани от магнит. Пред очите им дългото и дебело тяло на Лотан се надигна от водата.

— Ще скочи! — извика Прометей.

Нитен скръцна със зъби, но не каза нищо.

Лотан всмука за последен път от аурите им, след което изригна право нагоре от морето, надигайки се върху опашката си, раззинал широко седемте си усти със стотици остри зъби, готови да…

Въздухът се изпълни с аромат на мента — силен, тежък и наситен.

Чу се пукане… последвано от взрив на зелено, червено и синьо, който обви тримата мъже в мъгла от ароматни цветове.

Никола протегна бързо ръка и едно малко яйце със синкави жилки тупна в дланта му.

Прометей и Нитен залитнаха назад и се подпряха на металните перила. И двамата дишаха тежко, а по лицата им имаше нови бръчки. Сиви косъмчета бяха нашарили черните вежди на Нитен. Никола Фламел вдигна яйцето, като го държеше между палеца и показалеца си.

— Вижте Лотан — каза той.

Прометей ахна.

— Впечатляващо. Какво направи?

— Когато аурите ви го привлякоха към кея, му позволих да погълне малка част от моята аура. Когато тя се озова в тялото му, използвах простичка Преобразуваща магия, превръщайки един елемент в друг. Това е един от основните принципи на алхимията. — Той се ухили. — Върнах Лотан към първоначалната му форма.

— Яйце. — Прометей изглеждаше изненадан.

— Откъдето тръгваме всички — рече Фламел. Подхвърли яйцето във въздуха… където една чайка го грабна, вдигна глава и го изгълта цялото.

Точно както й бе казано, Софи се преоблече в джинси, туристически обувки и червен анорак с качулка, и слезе долу. Намери Цагаглалал в кухнята да слага съдове в миялната машина.

— Така добре ли е?

Цагаглалал я изгледа от горе до долу.

— Идеално е за там, където отиваш.

— Някой ще дойде ли да ме вземе? — попита Софи. Старицата пренебрегна въпроса.

— Възможно е — каза тя — никога повече да не те видя.

Потресена, Софи се втренчи в нея. Отвори уста да възрази, но Цагаглалал вдигна ръка и момичето забеляза, че пръстите й са гладки — нямаше отпечатъци.

— Искам обаче да знаеш колко се гордея с теб. И с брат ти също — добави старицата, — макар винаги да съм предполагала, че ще избере труден път. — Тя хвана Софи подръка и я поведе към градината. — Бдя над вас от деня, в който се родихте. Държах ви в ръцете си, когато бяхте само на по един час, погледнах в очите ви и разбрах, че с вас най-сетне пророчеството ще се сбъдне.

— Защо не каза нищо?

— Какво да кажа и на кого? — засмя се Цагаглалал. — Щяхте ли да ми повярвате, ако дори само преди една седмица ви бях споменала нещо за това?

Софи поклати глава.

— Чакала съм десет хиляди години да се появите. Бях научена да не бързам. Десетина години повече нямаха чак такова значение. Софи, ти може да си мислиш, че пътуването ти е към края си, но се страхувам, че то едва сега започва. Всичко, което си научила, всичко, което си преживяла, е било само за да те подготви за следващия етап.