Майкл Скотт - Вещерът

— Ще мога ли да говоря с Джош?

— Да, това ти го гарантирам.

— Кога тръгвам?

— Изумрудената плочка у теб ли е?

Софи отвори ципа на джоба на анорака и извади плочката. Подаде я на Цагаглалал, но старицата поклати глава.

— Тя е предназначена единствено за теб. Ако аз я погледна, ще бъде нечетлива.

Софи прокара още веднъж ръка по гладката плочка. Думите, пиктограмите и йероглифите, които бе прочела по-рано, сега ги нямаше и повърхността бе хладна и гладка като огледало.

— Какво виждаш? — попита Цагаглалал.

— Отражението си.

— Погледни по-надълбоко.

Софи се усмихна и се взря в огледалото. Видя собственото си отражение, а зад него дърветата и покрива на къщата…

Видя Дий.

Видя Вирджиния Деър, поднесла флейтата към устните си и пръстите й играеха по нея.

Светът се раздвижи, усука, преобърна и Софи осъзна, че гледа през очите на Джош.

Видя как същества се размърдват в килиите си, протягат се, събуждат се, нокти се подават през решетките…

Светът отново се завъртя.

И се появи Марс, великолепен в червената си броня, и Один в сиво и черно, следван от Хел в дебела ризница, която й придаваше още по-свиреп вид. Тримата тичаха към създанията с оръжия в ръце…

Помръдване, движение.

Вратата на една килия се отвори и се появи огромен, прегърбен, подобен на мечка, звяр. Марс го повали на земята с един удар.

Сега Джош се движеше бързо и от рязкото мятане на картината на Софи й се догади.

Отваряше врата след врата, пускайки чудовищата в коридора, и някои от тях бяха толкова ужасяващи, че само като ги гледаше, гаденето й се усили.

Появи се един сфинкс и Марс, Один и Хел моментално отстъпиха. Едно по едно, всички чудовищни създания в коридора насочиха вниманието си към тримата Древни.

И нападнаха. Древните се обърнаха и побягнаха назад, преследвани от необикновена колекция зверове.

Светът се раздвижи и завъртя неприятно. Гледайки през очите на Джош, Софи видя как нещо пада от джоба на Марс. Позна в него изумрудената му плочка и видя как брат й…

… се стрелва напред, избягвайки купчините животински изпражнения, за да я вземе.

А когато я вдигна и се взря в нея, премятайки я в ръце, лицето му се озова на сантиметри от нейното. Тогава тя видя колко се е променил, видя суровите бръчки около очите му, жестоката извивка на устните му. Онзи Джош, когото тя познаваше, никога не бе изглеждал така.

— О, Джош — ахна Софи. — Какво си направил?

Джош Нюман изтича на двора за разходки, вдишвайки на големи глътки хладния свеж въздух.

— Всички на този етаж са свободни…

Дий и Деър стояха по средата на двора. Магьосника бе поставил два от четирите Меча на силата на земята, така че да образуват обърнато L .

— Дай ми мечовете си — каза той.

Джош веднага му хвърли Дюрандал, но задържа ръка върху Кларент. Не му се искаше да се раздели с него.

Магьосника добави третия меч към фигурата на земята. Сега само лявата страна на квадрата бе отворена. Дий протегна ръка.

Джош усети как Кларент запулсира в юмрука му.

— Бързо! — изпищя Дий и Джош осъзна, че безсмъртният е обзет от ужас. — Това бяха Марс, Один и Хел. Заклети врагове до един.

— Явно са забравили за различията си, за да те издирят — ухили се Вирджиния.

— Няма страшно — каза Джош. — Когато ги видях за последен път, те бягаха по коридора, преследвани от сфинкса и другите зверове.

Вратата зад тях се отвори рязко и се появи Марс. Щом зърна Дий, той нададе ужасяващия си боен вик и се втурна към доктора. Носеше меч, дълъг колкото самия него, и върхът му се влачеше по земята, изтръгвайки искри от камъните.

— Мечът, Джош!

Момчето измъкна Кларент и го подхвърли на Дий, който сръчно го улови и го сложи в отворения край на правоъгълника.

При това рязко движение на Джош изумрудената плочка падна от джоба му на земята.

А после Дий вля мощната си аура в четирите меча и те грейнаха един по един.

— Тръгвай, Софи — каза Цагаглалал.

— Да тръгвам ли? Къде да тръгвам?

— Плочките действат като лей-портал. — Тя почука по образа върху плочката. — Върви там. Върви при брат си.

— Как?

— За какво ти говорех? — попита Цагаглалал.

— За въображението и волята.

— Искаш ли да бъдеш с брат си?

— Да.

— Повече от всичко на света?

— Да.

— Тогава върви.

Софи Нюман стисна ръбовете на плочката и повърхността се покри със сребро, превръщайки се в съвършено огледало…

… а на Алкатраз изумрудената плочка на земята стана сребърна и въздухът се изпълни с непогрешимия аромат на ванилия.