Майкл Скотт - Вещерът

Градината се изпълни с аромат на жасмин и Цагаглалал потърка длан в земята. Появи се група маргаритки, обагрени в ярки цветове.

— Това сега земна магия ли беше? — попита тя.

Софи бе малко неуверена, но кимна.

— Да…

Цагаглалал се усмихна.

— Сигурна ли си? А защо не водна? Тези растения се нуждаят от вода, за да оцелеят. Или може би е била въздушна магия — те имат нужда и от кислород, нали?

— Ами огън? — попита Софи с тънка усмивка.

— Трябва им топлина, за да пораснат — каза Цагаглалал.

— Обърках се. Какво представлява тогава Земната магия? Да не би да казваш, че няма такова нещо?

— Не. Казвам, че няма такова нещо като отделни магии. Не бива да има разделение между земя, въздух, огън и вода. А и защо да спираме с тези четири вида? Защо да няма дървена магия или копринена магия, или рибешка магия?

Софи я изгледа неразбиращо.

— Нека споделя с теб една тайна, която ми бе разкрита от моя съпруг. — Старицата се наведе напред, обгръщайки Софи в сладкото ухание на аурата си. — Не съществува такова нещо като магия. Това е просто дума. Глупава и твърде често използвана дума. Съществува само аурата ти… или китайците имат по-хубава дума за нея: ки. Жизнена сила. Енергия. Това е енергията, която тече в теб. Тя може да бъде оформяна, насочвана. — Цагаглалал откъсна едно стръкче трева и го вдигна, като го държеше между палеца и показалеца си.

— Какво виждаш? — попита тя.

— Стръкче трева.

— Какво друго?

— Ами… зелено е — каза колебливо Софи.

— Погледни пак. Погледни по-надълбоко. По-надълбоко — заповяда Цагаглалал.

Софи се втренчи в поклащащото се стръкче и забеляза леката шарка от долната му страна, заостреното връхче, което кафенееше…

— Използвай аурата си, Софи. Погледни стръкчето.

Софи остави аурата си да се увие около единия й показалец като пръста на сребърна ръкавица.

— Погледни в него — настоя Цагаглалал. — Виж го.

Софи докосна стръкчето трева… и мигновено видя…

… структурата на тревата, която порасна, разгърна се като цяла градина… външният слой се свлече, за да разкрие жилките и нишките отдолу… а после те се разпаднаха, за да разкрият клетките… и молекулите в тях… и атомите в молекулите…

Изведнъж тя изпита чувството, че пада, но дали нагоре или надолу? Дали отлиташе в космоса, или потъваше по-надълбоко…

… в големи като планета протони… и неутрони, и електрони като въртящи се луни… и още по-малки частици, кварки и лептони, прелитащи като комети…

— Не мога да те науча на Земна магия — каза Цагаглалал. Гласът й звучеше далечен, но изведнъж Софи откри, че се носи назад към този звук и вижда всичко в обратен ред, миниатюрното става мъничко, мъничкото нараства до малко… докато накрая отново гледаше стръкчето трева. За миг й се стори огромно като небостъргач, а после Цагаглалал го отдръпна от лицето на момичето и то възвърна нормалните си размери.

— Ти видя онова, което ни изгражда — всички до един. Дори аз, която съм сътворена от пръст и съживена от аурата на Прометей, имам същата структура дълбоко в себе си.

На Софи й се виеше свят и тя притисна ръце към слепоочията си. Точно когато си мислеше, че е видяла всичко, се бе появило нещо ново и то бе прекалено сложно за осъзнаване.

— Ако искаш да правиш Водна магия, оформяш атомите водород и кислород с помощта на въображението си и след това им налагаш волята си. — Цагаглалал се приведе напред и хвана ръцете на Софи. — Магията не е нищо повече от въображение. Погледни надолу — заповяда тя.

Софи сведе поглед към земята между протегнатите си крака.

— Представи си тази земя, покрита със сини цветчета…

Софи започна да клати глава, но Цагаглалал стисна болезнено пръстите й.

— Направи го!

Момичето се помъчи да оформи образа на сини цветчета в главата си.

Появиха се две малки стръкчета синчец.

— Прекрасно — каза Цагаглалал. — Сега го направи още веднъж. Виж ги ясно. Представи си ги. Създай ги с въображението си.

Софи се съсредоточи. Знаеше как изглежда синчецът. Виждаше го ясно в ума си.

— Представи си, че тревата се превръща в синчец. Промени я в главата си… накарай я да се промени… вярвай, че ще се промени. Трябва да вярваш, Софи Нюман. Ще ти е нужна вяра, за да оцелееш.

Софи кимна. Твърдо вярваше, че сега тревата е покрита със синчец.

И когато отвори очи, така и беше.

Цагаглалал плесна радостно с ръце.

— Виждаш ли? Трябваше ти само малко вяра.

— Но това Земна магия ли е? — попита Софи.