Майкл Скотт - Вещерът

Джош кимна, стиснал здраво очи.

— Тук говорим за въздушното налягане. — Гласът на жената изведнъж стана далечен, сякаш се бе отдръпнала от него. — А ако можеш да оформяш и контролираш налягането… тогава можеш да правиш всичко, Джош. Отвори очи.

Джош се обърна към Вирджиния, но нея я нямаше. Той скочи на крака и вдигна поглед нагоре, зяпнал от удивление. Вирджиния Деър плуваше на три метра над земята на двора за разходки. Дългата й коса се стелеше зад нея като ветрило, а ръцете й бяха широко разперени. — Въздушно налягане, Джош. Представих си, че под мен има един джоб с въздушно налягане.

— Аз мога ли да го направя? Мога ли да летя?

— Ще са ти нужни упражнения. Много упражнения — каза тя, като бавно се спусна на земята. — Първо — реенето, после — летенето. Но да, ще можеш да го правиш. А сега остава едно последно нещо, което мога да направя за теб: ще ти е нужен спусък.

— Знам какво е това — Фламел и Софи имат такива татуирани на китките. — Той протегна лявата си ръка и разпери пръсти. Върху дланта му имаше съвършен отпечатък на ацтекски слънчев камък, с лице в центъра. — Прометей ми го даде.

— Не е нужно да правим нещо толкова обикновено. — Тя потупа с флейтата по брадичката си. — Гледал ли си филма „Близки срещи от третия вид“?

— Разбира се — дават го по телевизията всяка Коледа. А и баща ми го има на дивиди.

— Така и предполагах. Знаеш ли мелодията в края?

— Онази, чрез която общуваха с космическия кораб ли? — Той присви устни и изсвири петте ноти.

— Точно така — каза Вирджиния и повтори звуците с флейтата си. Джош потрепери, когато хладен въздух с аромат на градински чай облъхна тялото му. — Ето го твоя спусък. Когато искаш да призовеш Въздушната магия, просто подсвирни!

Джош погледна през двора за разходки и изсвири петте ноти. Една празна кутия от безалкохолно изведнъж литна във въздуха и се удари в каменната стена.

— Това е толкова… яко!

— И не забравяй, първо — реенето, после — летенето.

Джош се ухили. Едва се сдържаше да не опита да създаде въздушна възглавница под краката си още в същия този момент.

— Освен това, един съвет — опитай първо седнал. Ако седиш на малко килимче или рогозка, ще можеш да създадеш въздушна възглавница под него. — Тя се усмихна. — Откъде мислиш, че идват историите за летящи килимчета?

Изведнъж от вътрешността на затвора се разнесе пронизителен, смразяващ кръвта, писък.

— Дий — каза Вирджиния. Усмивката й изчезна и преди Джош да успее да реагира, тя вече тичаше към стълбите.

Момчето грабна Кларент и се втурна след нея, а мечът се разгоря ослепително в ръката му.

Рукма виманата се носеше с тихо бръмчене над невероятно красив пейзаж. Докъдето стигаше погледът се простираше обширна гора. Рекички криволичеха сред дърветата и се вливаха в огромни езера, толкова бистри, че взорът проникваше дълбоко под повърхността им.

Летяха над огромни стада от мамути и гледаха как саблезъби тигри дебнат във високата трева. Високи черно-кафяви мечки се надигаха на задните си лапи, когато виманата избръмчаваше над тях, и ята от птерозаври се пръскаха при появата й.

— Наистина вълшебен пейзаж — каза Уилям Шекспир на Паламед. — Мисля, че може да ми се наложи да пренапиша „Сън в лятна нощ“.

Сарацинския рицар кимна, а после обърна приятеля си към един от задните илюминатори.

— Макар че и този свят не е без недостатъци — промърмори той, сочейки небето зад тях.

— Имаме си компания — обяви Скатах, като се дръпна от един прозорец. — Адски многобройна компания.

— Знам — каза Прометей. Едрият червенокос воин посочи един стъклен екран на пода точно пред себе си. Той бе покрит с бързо движещи се червени точки.

Паламед огледа кораба.

— Това е боен кораб. Има ли оръжия?

Едрият Древен се усмихна от мястото си зад контролните уреди и зъбите се белнаха на фона на червената му брада.

— О, оръжия има, и то много.

— Страхувам се, че сега ще чуем едно но — промърмори Уилям Шекспир.

— Но не работят — продължи Прометей. — Тези кораби са стари. Никой, дори и Авраам не знае как да ги поправи. Повечето от тях едва летят и обикновено всеки ден падат по един-два. — Той посочи с палец един вързоп на седалката до себе си. — Може би ще искате да се въоръжите. Позволих си да взема оръжията ви от анпу.

— Ах, сега вече съм щастлива — каза Скатах, докато пъхваше мечовете в празните ножници на раменете си.

Сен Жермен и Жана седяха един до друг и главите им се докосваха. Заедно се взираха навън през един от кръглите илюминатори.