Майкл Скотт - Вещерът

— Трудно е да се каже, но повярвай ми, като стигне до града, ще разберем. Предполагам, че писъците ще се чуват чак дотук.

— Къде мислиш, че ще излезе на сушата?

— Нямам представа. Той е голям, но не мисля, че е чак толкова тежък. Тук теченията са бързи. Това е още една причина да изберат острова за затвор. Дори някой да успее да се измъкне от килията си, няма да оцелее във водата. — Тя посочи към моста „Оукланд Бей“. — Предполагам, че Лотан ще бъде отнесен към моста, преди да успее да изплува на брега.

— А ще причини ли много разрушения, преди да пристигнат Древните? — попита Джош.

Деър сви рамене и от това движение косата се задипли по гърба й.

— Зависи колко дълго ще чакат, преди да се намесят. — После се намръщи. — Едно време хората ги призовавали с молитви, но вече никой не вярва в Древните и никой няма да ги призове. Така че, да, вероятно ще има известен хаос. Лотан ще излапа всяка мръвка, която му се изпречи на пътя, макар да не съм сигурна колко по-голям може да стане. Също така ще изсмуче аурата на всеки Древен, Потомък или безсмъртен, който се приближи твърде много. Видя какво стана с Били.

Джош потрепери при спомена и кимна.

— Ако не се беше намесил, Лотан щеше да остави от него само празна обвивка. За съжаление продължителността на живота му е много малка. Когато го пуснахме на свобода, му оставаха три часа живот — може да станат и четири, ако продължи да се храни — преди да започне да се свива обратно в черупката си.

Изведнъж през двора повя гадна миризма и изпълни морския въздух.

Ръката на Вирджиния се стрелна и стисна Джош над лакътя, когато едно създание от легендите се появи и тръгна през двора за разходки, потраквайки с нокти по камъните. Това бе сфинкс, огромен лъв с крила на орел и глава на красива жена. Сфинксът се обърна да изгледа Вирджиния и Джош. Дълъг черен език се подаде от устата му, за да вкуси въздуха.

Джош сложи ръка върху каменния меч, който бе оставил на стъпалата, а Вирджиния бавно вдигна флейтата към устните си.

Сфинксът се обърна и си тръгна, без да каже и дума.

— И така — каза Вирджиния, сякаш нищо не се бе случило.

— Искаш ли да научиш Въздушната магия?

— Искам.

— Трябва да те предупредя — каза тя, — че досега не съм го правила. Но съм виждала как става.

— И добре ли мина?

— Ами да… през по-голямата част.

Джош й хвърли един бърз поглед.

— Видях как един безсмъртен — може да е бил Сен Жермен — се опитва да научи друг безсмъртен на Огнена магия. — Тя млъкна и поклати глава.

— И какво стана?

— Ами, нека кажем, че имаше малка злополука.

— Сен Жермен научи Софи на Огнена магия — каза Джош.

— И тя не избухна в пламъци?

— Не.

— Значи явно е задобрял. А теб кой научи?

— Прометей.

— Впечатляващо — рече Вирджиния. Нави ръкавите си и вдигна флейтата. — И така, знам, че има определена словесна формула, която се използва при преподаването на Стихийни магии, за това как всяка магия била по-силна от другите — но се опасявам, че не знам тези думи, а пък и не вярвам в тях. Това, което трябва да помниш, е, че независимо кой те учи, магията е силна колкото волята на онзи, който я използва, и аурата му. Големите емоции — любов, омраза, ужас — подсилват всяко чародейство. Само че внимавай. Същите тези емоции, бушуващи в тялото ти, могат да изчерпят твоята аура. А когато тя свърши, край с теб! — Тя внезапно плесна с ръце и при този звук чайките литнаха във въздуха. — Сега погледни небето — нареди Вирджиния Деър.

Джош се отпусна назад и се подпря с лакти на по-горното стъпало, а после впери поглед в следобедното небе.

— Какво виждаш?

— Облаци. Птици. Диря от самолет.

— Избери си облак, който и да е… — каза тя и думите й затрепкаха през флейтата с тихи трели.

Джош се съсредоточи върху един облак. Стори му се, че прилича на лице… или на куче… или може би на кучешко лице.

— Магията е свързана с въображението — каза Вирджиния и думите й се издигаха и спадаха заедно със звуците на флейтата. Въздухът се изпълни с аромата на градински чай. — Срещал ли си някога Алберт Айнщайн?… Не, не, разбира се, че не си. Прекалено си млад. Той беше забележителен човек и двамата останахме добри приятели през целия му живот. Той знаеше каква съм; веднъж ми каза, че онова, което съм му разказвала за моето безсмъртие и за Сенкоцарствата, е пробудило интереса му към времето и относителността.

— Той винаги е бил един от моите кумири — каза Джош.

— Тогава сигурно знаеш, че е казал, че въображението е по-важно от знанието. Защото знанието е ограничено до онова, което познаваме и разбираме сега, докато въображението обгръща целия свят и всичко, което може да бъде опознато и разбрано. — Тя се засмя и флейтата направи звука прекрасен. — Предложих му да намеря някой, който да му даде безсмъртие, но той не прояви интерес. — Музиката на Вирджиния се промени, стана дива и драматична, като буря над океана. — Погледни облака и ми кажи какво виждаш.