Майкл Скотт - Вещерът

— Такава ли беше твоята роля? — попита Софи.

— Не — каза за нейна изненада Цагаглалал. — Други бяха избрани да пазят Книгата. Моята работа бе да пазя изумрудените плочки и да бдя над Златните и Сребърните, както и да бъда тук в края, когато те имат нужда от мен.

— Цагаглалал — прошепна Софи. — Тази, която наблюдава.

Старицата кимна.

— Аз съм Тази, която наблюдава. С помощта на забранено Архонтско знание Авраам ме направи безсмъртна. Аз трябваше да бдя над близнаците, да ги наглеждам и защитавам. А за да има кой да бди над мен и да ме защитава, Авраам дари с безсмъртие и моя по-малък брат.

— Твоят брат… — прошепна Софи.

Цагаглалал кимна. Очите й бяха вперени в небето.

— Двамата живяхме на този свят в продължение на над десет хиляди години и бдяхме над поколенията на семейство Нюман. Какво родословно дърво бе това! Двамата с брат ми пазехме принцове и просяци, господари и слуги. Живяхме в почти всяка държава на тази планета и чакахме ли, чакахме — цяла вечност… — В очите й заблестяха внезапни сълзи. — В семейната ви линия имаше по някое Злато, а също и Сребро, даже един-два комплекта близнаци, но предречените близнаци не идваха и умът на брат ми започна да рухва от тежестта на годините.

— Ами семейство Фламел? Те защо търсеха близнаци?

— По грешка, Софи. Невярно тълкувание. А може би и малко надменност. Тяхната роля бе просто да пазят Книгата. Но по някое време започнаха да вярват, че задачата им е да намерят легендарните близнаци.

Софи имаше чувството, че са й изкарали въздуха.

— Значи всичко, което са направили… е било безполезно?

Цагаглалал се усмихна мило.

— Не, не безполезно. Всичко, което направиха те, ги приближаваше все повече до този град по това време, и в крайна сметка до вас. Тяхната роля не бе да намерят близнаците — беше предречено, че близнаците ще намерят тях. Ролята им бе да защитават близнаците и да ги отведат да бъдат Пробудени.

На Софи й се струваше, че главата й ще се пръсне. Мисълта, че всичко в живота й от момента на нейното раждане е било предвидено десет хиляди години по-рано, бе ужасяваща. Изведнъж й хрумна нещо.

— Ами брат ти? — попита бързо Софи. — Къде е той сега?

— С него отидохме в Англия, щом чухме, че Скатах е помогнала на един младеж на име Артур да се възкачи на престола. Брат ми се сближи с момчето; Артур му стана като син. Когато умря… е, брат ми беше съкрушен. Умът му започна да се разпада, стана му трудно да различава настоящето от бъдещето, реалността от фантазията. Той вярваше, че някой ден Артур ще се върне и ще има нужда от него. Така и не напусна Англия. Каза, че щял да умре там.

— Гилгамеш — прошепна Софи.

— Цар Гилгамеш — потвърди Цагаглалал, — макар че в Англия го познаваха под друго име. — Сълзи се стичаха по набръчканото й лице и градината се изпълни с ухание на жасмин. — Сега е загубен за мен, отдавна загубен.

— Ние го срещнахме — каза бързо Софи и се наведе към Цагаглалал да докосне ръката й. Аурата й пропука. — Той е жив! В Лондон е. — Премигна, за да спре собствените си сълзи, докато си припомняше дрипавия и мръсен стар бездомник с поразяващо сините очи, с когото се бе запознала на задната седалка на едно такси.

Жасминът загорча. Горчив бе и гласът на Цагаглалал.

— О, Софи, знам, че той е още жив и е в Лондон. Имам приятели там, които го наглеждат заради мен и се грижат никога да не му липсват пари и да не гладува. — Тя вече плачеше, големи сълзи се откъсваха от брадичката й и капеха в тревата. На мястото, където падаха, за миг разцъфваха и повяхваха мънички бели жасминови цветчета. — Той не ме помни — прошепна Цагаглалал. — Не, не е вярно: помни ме, но каквато бях преди десет хиляди години — млада и красива. Сега не може да ме познае.

— На нас ни каза, че си записвал всичко — рече Софи. Избърса сребърните сълзи от лицето си. — Каза, че ще си запише за мен, за да ме запомни. — Тя помисли за стареца, който й бе показал дебела пачка от листчета, овързани с връв. Там имаше страници от тефтери, откъснати корици от книги, парчета вестници, ресторантски менюта и салфетки, дебели пергаменти и дори парчета кожа и тънички листове мед и дървесна кора. Всички бяха изрязани или окъсани до горе-долу еднакъв размер и бяха покрити с миниатюрни драскулки.

— Това безсмъртие е истинско проклятие — каза изведнъж гневно Цагаглалал. — Обичах съпруга си, но има моменти — и то твърде много моменти — в които го мразя заради онова, което причини на мен и брат ми, и проклинам името му.