Майкл Скотт - Вещерът

Някога Софи и Джош прекарваха всеки буден миг в тайната градина, но с течение на годините Джош загуби интерес към нея — кътчето се намираше прекалено далеч от къщата и той не можеше да хваща безжичния интернет с лаптопа си. Така че градината се превърна в лично местенце на Софи, където тя можеше да чете и да си мечтае, да се усамоти и да помисли. А точно сега имаше нужда да остане сама и да помисли за всичко, което се бе случило… и за Джош. Налагаше се да помисли за близнака си, как да го върне и какво трябва да стори.

— Всичко — промълви тя на глас.

Трябваше да помисли и за бъдещето, защото то бе започнало да я ужасява и тя трябваше да вземе решение — без съмнение, най-важното решение в живота си.

Тук поне можеше да остане сама; никой не знаеше за тайната градина.

Софи се промуши в храстите и спря изненадано. Леля Агнес — Цагаглалал — седеше на пъна, затворила очи и обърнала лице към следобедното слънце.

Старицата отвори сивите си очи и се усмихна.

— Какво? Мислеше, че не знам за това място ли?

— Винаги съм знаела за това място — каза Цагаглалал на Софи. Махна с ръка. — Ела да седнеш при мен.

Софи заклати глава.

— Моля те — каза тихо Цагаглалал. — Аз създадох това кътче за теб и брат ти. Защо мислиш, че не позволявах на градинарите да се грижат за него?

Софи тръгна из кръга, а после се отпусна на земята, опряла гръб в дънера на една чепата ябълка, и протегна краката си напред.

— Вече не знам какво да мисля — каза тя искрено.

Цагаглалал остана неподвижна, вперила поглед в лицето на момичето. Беше тихо, чуваше се само жуженето на пчелите и далечните звуци от уличното движение.

— Просто си мислех — каза Софи, — че преди седмица сервирах кафе в кафенето и очаквах с нетърпение уикенда. Джош дойде да обядва и си разделихме един сандвич и парче черешов пай. Тъкмо бях говорила по телефона с моята приятелка Ел от Ню Йорк и бях развълнувана, защото имаше шанс тя да дойде в Сан Франциско. Най-голямата ми тревога беше, че няма да успея да си взема отпуска от кафенето, за да се видя с нея. — Момичето погледна към Цагаглалал. — Беше просто обикновен ден. Съвсем обикновен четвъртък.

— А сега? — прошепна Цагаглалал.

— А сега, седмица по-късно, съм Пробудена, научих се да правя магии, бях във Франция и Англия и се върнах без самолет; брат ми ме напусна и се тревожа за края на света. — Тя опита да се изсмее, но смехът й се получи писклив и малко истеричен.

Цагаглалал кимна бавно.

— Софи, преди седмица ти беше момиче. През последните седем дни преживя цял един живот. Видя толкова много неща и направи още повече.

— Повече, отколкото исках — промърмори Софи.

— Ти порасна и съзря — рече Цагаглалал, без да обръща внимание на прекъсването. — Ти си необикновена млада жена, Софи Нюман. Ти си силна, интелигентна и могъща — толкова могъща.

— Иска ми се да не бях — каза тъжно Софи. Сведе поглед към ръцете в скута си. Те бяха обърнати с дланите нагоре, дясната върху лявата. Нишки от сребърната й аура се събраха неканени в дланта й и потекоха, за да образуват малка локвичка от блестяща течност. Течната аура попи обратно в плътта й и около ръцете й се образуваха сребърни ръкавици, които отначало приличаха на фина гладка коприна, после — на съшита кожа, а накрая — на метал. Тя сви пръсти; ръкавиците изчезнаха и плътта й се появи отново. Ноктите й останаха за кратко сребристи като полирани огледала, преди да се върнат към нормалния си вид.

— Не можеш да избягаш от това, което си, Софи. Ти си Сребърна. А това означава, че имаш отговорности… и предопределение. Съдбата ти е била решена преди хилядолетия — каза Цагаглалал почти със съчувствие. — Аз гледах как съпругът ми Авраам работи с Хронос. Хронос цял живот се е мъчил да овладее времето. Тази задача го съсипа напълно, изкриви плътта му в стотици различни форми. Направи го едно от най-отблъскващите създания, които си виждала някога… и въпреки това моят съпруг го наричаше приятел и не се съмнявам, че Хронос е взимал присърце добруването на човеците и оцеляването на това Сенкоцарство.

— Вещицата не го харесва… — каза Софи и потрепери, когато по края на съзнанието й пробяга намек за истинската форма на Хронос.

Цагаглалал кимна.

— А той я презираше за онова, което стори.

— Какво е сторила? — започна Софи, но спомените нахлуха толкова бързо, че буквално разтърсиха тялото й.

… Боен чук пръсва на парчета кристален череп, след това втори и трети…