Майкл Скотт - Вещерът

Облакът се раздвижи, промени се.

— Платноходка — прошепна Джош.

Музиката загърмя и се завихри.

— Заливана от вълни…

Музиката спря.

— Няма я. — Джош премигна изненадано. Бе видял как облакът се усуква и размътва, а после изчезва.

— Само че не аз го накарах да изчезне — каза Вирджиния. — А ти. Музиката вложи образи в ума ти и ти видя лодката в буря, въображението ти допълни всичко останало и когато музиката спря, ти си представи, че лодката е потънала. — Тя посочи с дървената си флейта. — Виждаш ли онзи облак.

Джош кимна.

— Наблюдавай го — каза Вирджиния Деър. Допря флейтата до устните си и засвири протяжна, бавна, нежна приспивна песен.

— Нищо не става.

— Още не — каза безсмъртната. — Но вината за това не е моя. Твоя е. — Музиката на флейтата отекваше в главата му и нотите пробуждаха спомени, караха го да се досеща за късчета от песни, които бе чувал в миналото, за реплики от филми и телевизионни предавания. Звуците го обгръщаха като одеяло и той усети, че клепачите му натежават от сънливост. — Погледни пак облака.

— Спи ми се — промърмори Джош.

— Погледни — заповяда Вирджиния.

Облакът се виеше и гърчеше, и Джош осъзна, че той образува картините, които виждаше в главата си, лица на филмови звезди и певци, герои от компютърни игри, които бе играл.

— Ти правиш това — прошепна Вирджиния. — Сега се съсредоточи. Помисли за нещо, което мразиш…

Облакът изведнъж нарасна, потъмня и внезапно се спусна от небето като дълъг, гърчещ се питон.

Джош извика и облакът се разпръсна.

— Отново — нареди Вирджиния. — Нещо, което обичаш. — Музиката се заизвива и застена.

Джош се опита да оформи в облаците лицето на сестра си, но не можеше да си го представи достатъчно ясно и се получи нещо като петно. Той се съсредоточи отново и петното се превърна в портокал, който пък стана златна топка, а после тя се сплеска и придоби вид на страница, покрита със ситно, мърдащо писмо…

— Много добре — каза Вирджиния. — Сега погледни през двора.

Джош се надигна и погледна към стената в другия край на двора за разходки.

— Той е покрит с прах — каза Вирджиния. Пое си дълбоко дъх и вятър засвири през откритото пространство, вдигайки прахта във въздуха. — Представи си нещо — заповяда тя.

— Какво например?

— Змия — предложи Вирджиния.

— Мразя змии.

— Значи можеш да си ги представиш ясно. Винаги ни е по-лесно да си представим нещо, от което се страхуваме; точно това ни кара да се боим от тъмното.

Джош погледна към вихрещите се спирали прах и те моментално се промениха, събраха се в дебело въже, което се превърна в змия на червено-черни шарки. Джош си спомни, че бе виждал такава в зоологическата градина на Сан Франциско. Змията моментално се разпадна, приемайки формата на емблемата на зоопарка: с животни и дърво.

— Трябва да се съсредоточиш — каза твърдо Вирджиния. — Ти създаде змията, после си спомни къде си я видял; ето защо образът се промени.

Джош кимна. Концентрация. Трябваше да се концентрира. Емблемата мигновено се превърна отново в змия. Той си я представи как се извива, за да захапе собствената си опашка, и в другия край на двора ивицата прах образува идеален кръг.

— Впечатляващо — каза Вирджиния. — Но нека сега ти разкрия най-голямата тайна на Въздушната магия, на която, обзалагам се, Вещицата не е научила сестра ти. — Тя се усмихна. — И не казвай на доктора, че знаеш това.

— Защо не? — попита той.

Вирджиния посегна и мушна с пръст Джош в гърдите. Прошумоля хартия.

— Всички си имаме тайни, Джош.

Джош стреснато притисна ръка към тениската си. Под нея, в платнена торбичка, окачена на врата му, бяха последните две страници на Сборника. Той започна да се паникьосва, чудейки се дали Дий знае, но моментално съобрази, че Деър сигурно още не му е казала.

— Откога знаеш? — попита Джош.

— От известно време.

— И не си казала на Дий?

— Сигурна съм, че имаш добри причини да криеш от него. И съм също толкова сигурна, че ще му кажеш, когато настъпи подходящият момент.

Джош кимна отново. Още не бе напълно сигурен защо не каза на Дий, че липсващите страници са у него. Просто знаеше, че не е готов за това. А сега се зачуди защо и Вирджиния не му е казала.

— Затвори пак очи — заповяда Деър.

Джош ги стисна здраво. Музиката се бе променила, бе станала тиха, нежна, като шумоленето на вятъра в дърветата в някой летен ден.

— Знаеш колко могъщ може да бъде въздухът — продължи Деър. — Достатъчно силен, че да събаря сгради. Виждал си как урагани опустошават цели градове. Това е силата на вятъра. Виждал си как скайдайвъри се носят надолу, яхнали топлите течения като сърфисти. Без съмнение си използвал флакони със сгъстен въздух, за да си чистиш клавиатурата на компютъра.