Александра Бракен - Тъмен завет

Няма да им се измъкна толкова лесно — помислих си, борейки се с неприятното усещане в стомаха си, донесено от прозрението. — Освен ако не ги преборя, за да им избягам. Имаха желание да ми помогнат, но само защото се надяваха да изкопчат нещо друго от мен. Каквото и да целяха, бяха успели да ми сложат каишка. И всеки път, когато понечех да избягам, скъсяваха повода.

— Тогава не е ли по-разумно да се разделим? — не отстъпвах аз. — Да ги заблудим и да ги принудим да разпръснат силите си?

— Звучи логично — призна Роман, — но е по-ползотворно да останем заедно, поне докато си изясним какво се е случило реално. Така всички разполагаме с по още два чифта очи, които да ни пазят гърбовете. И с по още два чифта ръце, които да търсят храна.

— И още две гърла за хранене — добавих. — Двойно по-голям риск да ни видят.

— Все едно знаеш какво е да живееш в бягство — врътна очи Приянка. — Може би си чела за това в специалните доклади? Или пък някое хлапе е излязло на сцената по време на някоя от официалните ви речи и е разказало сърцераздирателната си история? Проля ли няколко крокодилски сълзи пред камерите, за да я продадете?

Всички мускули в тялото ми се напрегнаха до болка. Едва изрекох отговора си:

— Нямам потребност да ми разказват. Отлично знам какво е да…

— Не вярвах, че могат да програмират чувства в правителствените роботи — прекъсна ме тя.

Вдишах отривисто през зъби, в гърдите ми се събираше чист, непреодолим гняв. Огънят сякаш се захранваше сам. Надигаше се в мен, докато не усетих, че мога да го избълвам през устата си, изпепелявайки мотелската стая по-бързо от всеки Червен.

— Прия! — Гласът на Роман беше тих, но и той като острието на наточен нож не се нуждаеше от мощ или ярост, за да пореже надълбоко. — Достатъчно.

Подигравателната извивка на устата ѝ се стопи. Погледът ѝ се плъзна бавно настрани.

Аз се обърнах в другата посока, позволявайки на гнева и болката да се превърнат пара, за да ги издишам.

— Не знаеш нищо за мен — процедих с едва сдържана ярост.

Момичето също си пое дъх и отметна дългата си коса през раменете си. Сетне каза с видимо усилие:

— Извинявай. Права си.

Очите на Роман се стрелкаха помежду ни.

— Трябва да приключваме тук и да потегляме. За предпочитане в следващите трийсет секунди.

Въздъхнах шумно през носа, мъчейки се да скалъпя набързо някой аргумент против. Само дето не грешаха. Когато те преследваха, бе по-разумно да останеш в сигурността на групата, да има кой да ти пази гърба, вместо сам да се бориш с опасностите. Бях го научила по трудния начин. Както и че понякога истинската опасност идваше от хората в собствената ти кола, а не от света извън нея.

Не мога да ги заведа там — помислих си. — Не бива да рискувам.

Ако продължавах да ги отблъсквам, щяха да се досетят, че съм ги надушила, и щяха да ми попречат да им се измъкна. Приянка държеше доказателството за невинността ми… и много добре го знаеше. Докато отказваше да ми го предостави, се налагаше да се навъртам около тях или да рискувам да изляза пред света с моята собствена дума срещу видеоматериалите и свидетелските показания.

Исках да разбера кой е отговорен за всичко. Нуждата ме прогаряше като нажежена жица, пареше тялото ми, трупайки още и още енергия. Ако ги отведях в Убежището, се излагах на риск. Така залагах не само своя живот на карта. Но тук се случваше нещо, нещо по-голямо, отколкото можех да си представя. Ето защо, ако исках отговори, трябваше да приема риска и да намеря начин да го овладея.

И още нещо, което принудително научих преди години: светът никога не се оказваше толкова елементарен, колкото те заблуждаваше, че е. Понякога суровият външен вид криеше топло сърце, намереното семейство можеше да ти стане по-скъпо от родното… и дори най-сигурното убежище можеше да се превърне в капан.

— Добре — отговорих накрая. — Трябва ни кола. Аз ще карам.

Пък и там, където отивахме, имаше човек, способен да се погрижи за опасните им спомени — и да гарантира, че няма да запомнят пътя до Убежището.

Три дни по-рано

Не спряхме с колата нито веднъж. Нито за бензин, нито на знаците и светофарите.

Ярка слънчева светлина се изля през прозореца до мен, заличавайки думите, които се преструвах, че чета от екрана на мобилния си телефон. Двигателят изръмжа тромаво и нова вълна бензинови пари потвърди, че бавно набираме скорост. Стърженето на гумите в асфалта още не бе достатъчно шумно, че да заглуши сирените на полицейския ескорт, нито възгласите на хората с лозунги, наредени по банкета на магистралата.