Александра Бракен - Тъмен завет

Роман изгледа студено Приянка и тя му отвърна с пламнали очи. Реших да им обърна гръб, не можех да понеса несигурността им, а и не желаех да виждат моята.

Задъхан глас вдигна още на първия сигнал свободно:

— Ало, Чарлс на телефона…

Думите избухнаха от мен:

— Не е вярно. Приказват лъжи. Не се случи така! На видеоматериала изглежда, сякаш…

— Сузуме? — прекъсна ме Дунди. — Къде си? Добре ли си?

— Знаех си! — разряза въздуха с ръце Приянка. — Звъниш на някое от правителствените си другарчета, нали? Наистина ли толкова са ти промили мозъка? Проследяват обаждането!

— Знам — озъбих ѝ се аз.

Съществуваше риск, но Дунди със сигурност щеше да измисли нещо. Щеше да ме посъветва с кого да говоря. Той знаеше всичко, а вече познаваше и големите клечки. Представях си го съвсем ясно в кабинета му във Вашингтон, пред онзи огромен прозорец с изглед към новоизградения Капитолий.

Представях си и други неща. Камерите по тавана, дебнещи всяко негово движение. Проследяващото устройство, което носеше вместо часовник. Охранителният отряд пред вратата му.

Годините на примирение, на „да, добре, разбира се“ се блъснаха с бясна скорост в мен. Напорът на прозрението почти ме остави без дъх — чак сега проумявах, че всяко едно съгласие от миналото бе допринесло за този момент.

— Искам да се успокоиш и да ме изслушаш внимателно — нареди ми с остър тон Дунди. — Къде си? От безопасно място ли ми звъниш? Някое скривалище?

Неприятно чувство се вкорени в дъното на съзнанието ми, изпращайки студена тръпка надолу по гръбнака ми. Думите се заизливаха от мен и колкото и да се мъчех да ги спра, да ги усмиря поне, да ги подредя, те продължиха да се нижат в безсмислена тирада.

— Кажи на всички, че не бях аз. Той опита да… Онези хора ме спипаха, преди да се измъкна… не знам как е станало. Било е погрешка… при самозащита.

Тогава обаче си спомних гласа на Роман, как бе произнесъл тихо в тъмния камион: „За нас не съществува самозащита“. Истинността на твърдението му внезапно се избистри в съзнанието ми.

Нямах такова законово право. Една част от мен бе разпознала опасността в новия закон, когато правителството го издаде предишната година, но тогава ми се стори толкова абстрактен — основателен дори.

Хората с пси-способности можеха да ги използват като оръжия, да впрягат смъртоносната им сила. Битката между обикновен човек и такъв с нашите умения винаги щеше да е неравна. Правителството бе наложило правила против посегателствата над нас. Бяхме защитени от закона. Затова бе справедливо да защити и останалите по един или друг начин. Все пак от личен опит знаех, че не всеки пси-субект е добронамерен, а и гневът заради някогашните издевателства над нас продължаваше да тлее.

Всеки ден живеехме на крехкия ръб на цивилизоваността и сътрудничеството с временното правителство. Единственият компромис беше да работим заедно, защото другият вариант изобщо не бе за предпочитане. Не биваше да допускаме някогашния хаос отново, защото той щеше да принуди правителството да обяви лечението не за избор, а за едничкия начин да се пресегнем към бъдещето си. Тогава вече всичко щеше да е загубено — тази граница начертахме заедно преди години.

Пулсът ми наново се ускоряваше и по тила ми избиваше пот.

Дунди ми нареди със спокоен и ясен тон:

— Отиди в най-близкото полицейско управление или контролно-пропускателен пункт и се предай. Позволи им да ти сложат белезници, за да са сигурни, че няма да им навредиш. Интересува ме само безопасността ти. Разбираш ли?

— Какво? — съумях да изрека едва-едва.

Цялото ми тяло, същността ми се сгърчи при мисълта да се предам и да ме отведат с белезници. Нямаше логика. Дунди знаеше какво е чувството да те затворят зад ограда от бодлива тел, да те захвърлят на милостта на стражи и войници, които ни мразеха и се страхуваха от нас. Той ми обеща — всички обещаха, че повече никога, за нищо на света нямаше да се върнем там.

Пластмасата изпука под натиска на ръката ми. Опитах да съсредоточа погледа си в избелелия десен на тапета, но той постоянно се размиваше пред очите ми.

Няма да им се предам.

— Ситуацията е сериозна — произнесе предпазливо той. — Изключително важно е да се вслушаш в съвета ми и да…

— Не! — програчих с болезнено гърло. — Какво те прихваща, по дяволите? Искам да говоря с Ви. Къде е? Дай ѝ телефона, извикай я, направи каквото трябва!

— Тя е в командировка — уточни Дунди. — Или остани на място, Сузуме, и ми кажи къде е това, или намери някое убежище, където да се предадеш.