Александра Бракен - Тъмен завет

Мога да го контролирам — помислих си. Не аз бях отговорна за случилото се.

Накрая миризмата на прогорена стена ме принуди да пусна металния лост. Долепих длан до нагърчените от горещината протрити тапети на цветя и прогоних силата си от нажежените кабели, охлаждайки изолацията, преди да се е възпламенила. Неразбираемото бръщолевене на телевизора прекъсна за миг, а сетне продължи.

Мога да го контролирам. В онзи момент не бях уплашена, нито дори разгневена. Не бях загубила контрол.

Вината не беше моя.

— Сузуме?

През малкото дни, от които познавах Роман, тихият му, кротък глас бе пресеквал едва броени пъти — от гняв, от тревога, като предупреждение. Но ето че сега долових непозната нотка в него. Сякаш за пръв път допускаше страх да подчини тембъра му.

— Трябва да видиш това — провикна се той. — Веднага.

Съблякох съсипаната си блуза и я хвърлих на боклука, после пак избърсах лицето си с изцапаната кърпа, запращайки и нея в кофата.

Потникът ми не беше толкова изпокъсан и мърляв, но не можеше да ме предпази от влажния хлад, който бълваше климатикът над прозореца. Закуцуках на строшените си токчета, съзнавайки, че цепнатият заден шев на полата ми се прокъсва още повече с всяка следваща стъпка. Не ни остана време да си намерим по-удобни дрехи за път. Но така поне изглеждах толкова разбита, колкото и се чувствах.

— Какво има? — програчих.

Роман стоеше пред телевизора, с разпиляна по челото тъмна коса. Заел бе обичайната си поза: стиснал ръка в юмрук, опрял кокалчетата ѝ в устата си и свъсил умислено вежди. Съзирайки го да крои поредния си план, се усетих малко по-спокойна. Поне едно постоянно нещо имаше в цялата тази бъркотия.

Той не отговори. И Приянка не се обади от мястото си на леглото, вперила взор в телевизора. Беше изхлузила калъфката на една възглавница и притискаше с нея раната над лявото си око, за да спре кръвотечението. Ръкавите на жълтата ѝ копринена рокля бяха съдрани и цялата бе наквасена с пот, кръв и нещо друго, вероятно бензин. Татуировката на звезда върху китката ѝ изпъкваше дори на фона на бронзовата ѝ кожа. Докато се взираше в премигващия телевизор, се мъчеше да зареди откраднатия пистолет със свободната си ръка.

— Просто… гледай — каза безизразно Роман, кимвайки към телевизионния екран.

Водещата беше бяла жена на средна възраст. Яркорозовата ѝ рокля никак не се връзваше с тревожното ѝ изражение.

— В момента следователите претърсват местопрестъплението, а междувременно продължава издирването на пси-субекта, отговорен за смъртта на седем души. Специалистите бавно идентифицират жертвите…

Жертвите.

Белият шум се завърна в ушите ми. С ъгълчето на окото си видях как Роман се обърна да улови реакцията ми и леденосините му очи дори не трепнаха, щом екранът започна да се изключва и включва в тон с ускоряващия ми се пулс.

От телевизора ме зяпаше собственото ми лице.

Не… не. Разиграваше се нещо странно. Думите, които течаха в долния край на екрана, гледната точка, от която представяха видеоматериала отново и отново — имаше нещо гнило.

Смъртта на седем души.

— Нужна ми е горелката — скалъпих аз.

Аз бях виновна.

— За каква горелка говориш? — попита Приянка. — Онази, която ти взе, се развали…

Нямах време за това.

— Онази, която ти намери в кабинета на собственика… и по една случайност забрави да споменеш.

Тя отвори уста да възрази.

Прекъснах я, преди да се е обадила.

— Усещам заряда на батерията ѝ в джоба на якето ти.

Всички онези хора… мъртви…

Роман се обърна и тръгна към бюрото, където другата тийнейджърка бе захвърлила съсипаното си дънково яке.

Не. Мога да го контролирам. Не съм била аз. Не съм била аз.

Ръцете ми се свиха в юмруци. Електрическите жици пред мотела сякаш ми зашепнаха в потвърждение.

Не бях убила всички онези хора. Трябваше да поговоря с някого, който ми вярваше — който би се застъпил за мен. Ако се наложеше, щях да изтръгна насила телефона на Приянка.

— Стига де! — измрънка му Приянка. — Това е абсурдно. Знаеш, че мога просто да го изклю…

— Но няма — прекъсна я рязко Роман и ми подаде стария телефон с капаче, забивайки многозначителен поглед в мен. — Кажи ми, че е човек, на когото би поверила живота си.

Кимнах. Нямах нито капка съмнение.

Знаех едва три телефонни номера наизуст и собственикът на само един от тях вероятно щеше да ми вдигне още на първото позвъняване. Ръцете ми трепереха толкова силно, че ми се наложи да го въведа два пъти, взирайки се в малкия черно-бял екран, преди да натисна „НАБЕРИ“.