Александра Бракен - Тъмен завет

Притиснах ледена ръка към очите си и вдишах пресекливо.

— Чу ли ме? — попита Дунди с премерения тон, който използваше на всяко съвещание, на което го канеха да говори.

Май такъв беше животът ни вече. Равен. Стабилен. Покорен. Не ни бе позволено да се ядосваме, да заплашваме и дори да се държим така, че някой да ни сметне за заплаха.

За пръв път през всичките тези години, откакто познавах и обичах Чарлс Мериуедър… изпитвах омраза към него.

Ала в следващия момент пак чух думите му през жуженето на гнева в главата ми:

Някое скривалище.

Намери някое убежище.

Чу ли ме?

Роман ме докосна по рамото и от пръстите му ме удари слаб ток. Обърнах се назад и той посочи телефона с извинителен поглед. Зад него Приянка дори не се помъчи да прикрие напрегнатия си стон.

— Добре — отговорих в слушалката. — Добре. Разбрах те.

Беше прав. Не знам защо не се сетих по-рано. Намирахме се що-годе близо до мястото, за което загатваше, ако успеех да се промъкна незабелязано покрай камерите и дроновете, следящи пътищата, щеше да ми отнеме само половин ден. Дори по-малко.

Ще ме чакаш ли там? — Думите се изнизаха през съзнанието ми, всяка следваща по-приглушена и плаха от предишната. — Грижа ли те е изобщо?

Преди някой от двама ни да е казал друго, натиснах бутона за прекъсване на връзката.

Приянка скочи от леглото на дългите си крака и грабна телефона от ръката ми. Разби го на парчета в пода и извади батерията и СИМ картата му, мърморейки:

— Ще използва тя последния ми телефон, за да звънне на проклетото правителство! Не ти трябва просто помощ, трябва ти цялостно препрограмиране. Депрограмиране.

— С кого говори? — попита Роман, вперил пронизителен поглед в мен. — На какво му отвърна с „добре“?

През изминалите дни можех да умра по хиляди различни начини, от хиляди различни рани. И ако се бях научила на едно-единствено нещо, то беше да потискам страха поне, колкото да оцелея.

В мрака на човек му е необходимо да вижда само колкото е обсегът на фаровете му. Продължаваш ли напред, и това е достатъчно.

— Нужна ми е кола — заявих им спокойно.

Отидох до прозореца и дръпнах пердето, за да огледам вариантите. Не можех да използвам онази, която бяхме откраднали накрая. Двигателят ѝ беше на доизживяване, а и бензинът ѝ свършваше. В никакъв случай нямаше да ме закара до необходимото място.

Но да открадна някоя от паркинга или близките улици… Ужасно бе отново да се чувствам толкова отчаяна. Може и вече да ме бяха обявили за престъпник, само че това не ми даваше основание да извърша истинско престъпление.

— На теб ти трябва кола — вирна вежда Приянка, — или на нас?

Обърнах се към тях, докосвайки ключицата си. Проследих с пръсти грапавия ръб на новата си, почти зараснала рана. Може би заради нея не ги бях намесила в плановете си — макар че още от мига, в който всичко избухна, не се бяхме разделяли. Онова място не се пазеше в тайна безпричинно, дори от повечето пси.

— Вие не сте намесени — поясних. — Не разполагат нито с лицата ви, нито с имената ви.

— Да, но колко време ще е така?

Приянка се извисяваше над мен и донякъде ѝ завиждах за силата и увереността, които ѝ придаваше ръстът, въпреки че гръмкият ѝ глас бе принизен до шепот. Въпреки че изглеждаше като сгазена от камион.

Всъщност…

Направих гримаса. Почти това се беше случило.

— Тези хора, които и да са били, очевидно си знаят работата. Трябва ти помощ.

Приянка махна към телевизора и аз претоварих с поглед електрическата му верига. Кървавата картина угасна с рязко изпращяване.

— Е, браво, това си беше доста драматично, както и загубата на работещ телевизор, който можехме да продадем, за да си купим бензин, но ти си си ти — отбеляза Приянка. — Повече ме притеснява, че не чух контрааргумент от твоя страна.

А мен пък ме притесняваше, че изобщо очакваше да ѝ представям аргументи.

— Ще се справя и сама — настоях аз. — Вие спокойно можете да се омитате.

Роман се намръщи. Вдигна ръка към мен. И я пусна, преди да е достигнала рамото ми.

— Помисли си хубаво. От логична гледна точка. Не ни познаваш добре и вероятно ни нямаш доверие, което е разбираемо…

— Не е разбираемо! — възрази Приянка. — Страхотни сме и нито веднъж не сме пробвали да те убием. Какво повече искаш от нас?

Истината — помислих си гневно. Не можех още дълго да се преструвам, че им вярвам.

— … но съм сигурен, че и ти си го осъзнала. Тримата избягахме заедно. По всяка вероятност ще приемат, че сме заедно — поне в началото, защото така имаме по-големи шансове.