Александра Бракен - Тъмен завет

Родителите и други семейни членове заемаха най-задните редове. На по-вътрешните се разполагаха мъже и жени на видима възраст, надвишаваща с десетина години обичайната за постъпване в колеж. Всички се мъчеха да продължат образованието, което ги бяха принудили да напуснат, когато повечето университети банкрутираха в апогея на паниката около пси.

След тях бяха настанили мои връстници, дори и по-малки от мен. Те седяха точно зад репортерите, със закачени на показ значки, както ги задължаваха. Множество зелени, по-малко сини и още по-малко жълти като моята. А между тях бяха разпилени и белите.

Сведох поглед към катедрата, за да си поема въздух. Празно. Думата се промъкна в съзнанието ми — грозна и неканена. Това бяха децата, избрали — или принудени от родителите си — да се подложат на „лечебната“ процедура. Най-вече онези, на които хирургически бяха поставили импланти за възпиране и неутрализиране на достъпа на мозъците им до способностите, придобити след оцеляването от ОМИН.

— Ние сме щастливците — продължих. — Надживяхме трудностите, които последното десетилетие донесе на страната ни, и те ни обединиха така, както никой не бе очаквал. Разбира се, всички правихме саможертви. Борихме се. И научихме много от изпитанията си, включително как да вярваме един в друг и в бъдещето на нацията ни.

Някой се покашля силно от далечния ляв край на предния ред. Беше достатъчно доловимо, че да надникна натам, отпивайки от запотената чаша с вода на катедрата.

Двама тийнейджъри седяха точно зад полицая, наблюдаващ лявата страна на публиката. Момичето с бронзова кожа и рокля от сияйна жълта коприна бе протегнало дългите си крака напред. Държеше ги кръстосани през глезените, малко над сандалите си. Главата ѝ се бе люшнала настрани и дългата ѝ конска опашка от къдрава черна коса се стелеше през едното ѝ рамо. Големите ѝ слънчеви очила с метална рамка се бяха спуснали надолу по носа ѝ, разкривайки още от чертите ѝ: гъсти вежди и високи скули. Очите ѝ ми се струваха красиви и големи, но нямаше как да знам със сигурност, защото явно бях успяла да я отегча до състояние на дълбок сън.

Докато гледах как устата ѝ се отваря постепенно и дишането ѝ се задълбочава, през тялото ми пробяга вълна на раздразнение.

Да не би да ти губя времето, госпожичке?

До нея седеше момче, наглед мой връстник. Представляваше такова съчетание от контрасти, че вниманието ми се задържа върху него. Едва бе озаптило чупливата си кестенява коса, лъснала в червеникаво под жаркото слънце. Чертите на слабото му лице бяха толкова ясни и изразителни, линиите — толкова отчетливи, че бих повярвала на някого, ако ми кажеше, че старателно е проектирал образа му в скицник. На фона на загарялата му бяла кожа светлите му очи искряха още по-ярко. То се взираше право в мен и неразгадаемото му изражение не трепваше, докато ъгълчетата на устата му не се извиха надолу.

Изпънах рамене и извърнах взор от него.

— Съзнавам, че от братята и сестрите ми пси се изисква много, но се налага да установим някакви граници на онова, което обществото смята за безгранично. То е свикнало да съществува по определени правила, а ние трябва да намерим начин да се върнем в него, да не мътим водите с отцепничество.

Девойката бе свободна да стане и да си тръгне, щом толкова я отегчавах с речта си за бъдещето ѝ, ала въпреки това пак надникнах към тях двамата. Нейната значка беше зелена, а неговата — жълта.

Отново се концентрирах изцяло върху речта, наближавайки финалната права. Това беше любимата ми част: в нея призовавах всички пси за търпение спрямо онези, които се бояха от нас, а всички, които се бояха от нас — да си припомнят в какъв ад живеехме от появата на ОМИН. Сравнението не ми се струваше справедливо, но идваше директно от експертите. Какво ли знаех аз в действителност?

Запънах се леко, когато на екрана се появиха непознати думи.

— А с това ново начало смятам, че е още по-ключово да погледнем назад към миналото. Трябва да почитаме американските традиции.

Това бе новият език, за който Мел ми спомена в колата. Телепромптерът забави темпото на репликите, нагаждайки се към несигурността ми.

— А това включва — продължих да чета — почитане на оригиналната Конституция, на основополагащите ценности на вярата, както и на необходимостта от високо гражданско самосъзнание в условията на нашата демокрация…

Думите течаха на екрана, макар и да се запъваха в гърлото ми.

Днес Временното правителство одобри законопроект, според който всички ПСИ, включително пълнолетните, се премахват за определен период от списъка на гласоподавателите. Посредством тази стъпка им се предоставя достатъчно време за преодоляване на травмата преди вземането на животопроменящи решения чрез избирателните бюлетини, както и за да разберат по-всеобхватно тежестта и влиянието на подобна свещена гражданска отговорност.