Александра Бракен - Тъмен завет

Деканът се върна при микрофона, стрелвайки ме нервно.

— Е… благодаря ви. А сега се насладете на освежаващите напитки и хубавото слънце.

Последните трийсет секунди ми се сториха като трийсет минути. Независимо дали заплахата бе истинска или не, протоколът за спешни случаи влизаше в действие. Агент Купър тръгна към мен, вратовръзката му подскачаше с всяка негова припряна, отривиста крачка. Думите на екрана се отразяваха в огледалните стъкла на слънчевите му очила, докато някой не го изключи.

Той преметна ръка през раменете ми. За страничния наблюдател вероятно изглеждаше като че просто ме ескортира от подиума. Едва ли той би забелязал, че агентът ме притискаше към себе си, държейки свободната си ръка на сантиметри от пистолета в кобура си. Слънцето беше напекло ръкава на тъмния му костюм и платът прогаряше кожата ми.

— Всичко е наред. Всичко е наред — повтаряше неизменно, докато полицаите махаха на университетските представители да слязат от стълбите на Старата главна.

Повечето ученици и семействата им бяха станали на крака и си приказваха едни с други или се отправяха към близката маса с храни и напитки.

— Знам — натъртих.

Едното ми токче се заклещи в пукнатина в стария камък. Вместо да ми позволи да го измъкна, агент Купър ме дръпна рязко напред и ме бутна към Мел.

— Чакайте тук! — нареди. — Мартинез ще дойде да ви вземе. Аз отивам за колата.

В това се изразяваше протоколът ни за сигурност: намиране на укритие, докато ни осигуряха транспорт. Кимнах и агент Купър се запъти към колата, охранявана от новата пенсилванска полиция и новия федерален полицейски отряд на Обединените нации, наречен Защитниците.

Видях Мартинез наблизо, но не идваше към мен, а разпитваше стъписаната жена в операторската кабинка.

Гласът на Мел прониза мислите ми.

— … неприемливо! Помолих те да ми гарантираш високо ниво на сигурност, а ти се провали!

Завъртях се на токчета върху каменния под и поех право към нея. Мел извърна лице от пребледнелия университетски служител, който кимаше, кимаше, кимаше и просто попиваше конското ѝ. Лицето ѝ червенееше от едва сдържан гняв.

Заради поста си Мел бе обучена да се променя, да преминава от роля в роля в зависимост от това кой човек седеше пред нея и каква бе задачата ѝ. За мен беше ментор, защитник, съветник и бранител. Некомпетентността, особено когато се отнасяше до проблемите на безопасността, винаги я вбесяваше. Подобен пробив в сигурността, комбиниран със случката в колата преди това, очевидно беше обтегнал нервите ѝ.

— Нищо не е станало — уверих я. — Просто някой е искал да ни вдигне под тревога…

— Напротив, станало е — отвърна тя, стисвайки рамото ми, и ме издърпа зад най-близката колона, далеч от другите новинарски камери. — Ти трябваше да поставиш началото на новия избирателен ред. Затова и представих събитието на пресата!

Отстъпих назад, отваряйки устни в търсене на подходящите думи.

— Казах им, че си готова за по-важни изявления, но ако съм сбъркала… — подхвана тя.

— Не! — Някак успях да прогоня шока, обгърнал съзнанието ми. — Не, готова съм. Просто не ми се стори… не беше…

Правилно.

Не можах да го изрека на глас, не и под тоталния напор на разочарованието ѝ. Колкото и непоносима да бе жегата, думите на Мел прозвучаха ледено.

— Заповедта дойде директно от кабинета на временния президент. Бяха те избрали за това обявление — каза тя.

— Защо?

Мел се взря в мен, сякаш я бях попитала на чужд език. Поясних, без да свалям очи от нейните:

— Защо точно мен?

Някой ме докосна по рамото, прекъсвайки отговора на Мел.

— Госпожице? Насам.

Униформите на Защитниците бяха чисто нови, като самия отряд. Сивото им сако имаше тясна кройка и през талията си носеха черен колан, зареден с несмъртоносни оръжия и инструменти, включително познатите палки, по чието протежение със сребърни букви бе отпечатано мотото им: „Защита за всички“. Червена лента препасваше телата им от лявото рамо до хълбока, забодена със сребърна значка върху сърцето.

Аз самата бях участвала в избора на униформите. Седях до асистента на Круз, когато мъжът, демонстриращ един от моделите — третия или петия от последните избрани, влезе в конферентната зала. В следващата секунда изтърчах през вратата. Още не разбирах защо точно онази униформа сякаш приклещи сърцето ми в менгеме. Беше хубава. Прекрасна дори. Нямаше ѝ нищо, макар и цветовете да бяха…

Вдишах дълбоко и кимнах на Защитницата пред себе си. Толкова се засрамих онзи ден, когато асистентът ме попита какво е станало, и още повече, когато дизайнерът ми обясни идеята си. Яркото пурпурно на фона на сивата униформа символизираше надеждата за по-стабилно, по-мирно бъдеще, независимо от черното ни минало.