Александра Бракен - Тъмен завет

Ала, за нещастие, продължих да избирам мълчанието. Отново и отново се спусках в сигурността на дълбините му. Така всички болезнени спомени можеха да си останат погребани и нямаше нужда да ги разнищваме на глас. Миналото нямаше да се върне и да ме нарани наново, ако не говорех за него. Кошмарът от сняг, кръв и писъци нямаше пак да се надигне, поглъщайки ме в ледената си тъмнина. Не ми се налагаше да им признавам, че съм уплашена, гладна и уморена… да ги тревожа. Мълчанието ми се превърна в нещо като щит.

Нещо, с което можех да се браня.

Зад което можех да се крия.

Но това беше преди години. Светът ме опозна заради думите ми, а не заради онова мълчаливо момиченце с бръсната глава и възголеми ръкавици. Излизах пред телевизионни камери и широки аудитории. Онова момиченце се превърна в призрак, заточен в спомените, които вече не желаех да извиквам.

Думите като че ли продължаваха да тежат в устата ми повече, отколкото тежаха на други хора. Твърде лесно бе да потъна обратно в онези уютни дълбини, където цареше непоклатима тишина. Особено в дни като този, когато адреналинът ми идваше в повече и ми се щеше всичко да минава по-бързо.

Не можех да се съсредоточа върху нищо, колкото и да се стараех. Двайсетината реда зрители пред нас се превръщаха в мъгла от цвят и леки, плавни движения. Вече не слушах какво говори среброкосият декан на Пенсилванския университет, а и едва бях смогнала да задържа вниманието си върху него, докато ни развеждаше из сградата и района. Сега дори тъмната му кожа и син крепонен костюм започваха да се размиват пред очите ми.

Свалих едната си обувка с високо токче на пода, вдигнах другата през коляно, свалих и нея, вдигнах първата, само и само да поразсея жуженето на обтегнатите си нерви след инцидента по пътя насам. Затворих очи под топлата слънчева светлина, но веднага ги отворих, защото в съзнанието ми светкавично изникна озъбеното лице на онази старица.

Въздухът сякаш се точеше от влагата, толкова натежал от летния зной, като че обгръщаше небето с копринена пелерина. Гъстата ми коса се бунтуваше срещу фибите, които я придържаха, и бе на ръба да се изхлузи от старателно пристегнатата ми прическа. Капка пот се търкулна по гръбнака ми, прилепвайки блузата към мократа ми кожа.

Мел ме хвана за лакътя и впи нокти в плътта ми. Веднага дойдох на себе си, станах на крака и позволих на света да се разгърне около мен.

Откъслечните аплодисменти не бяха достатъчно мощни, дори за да отекнат между колоните на голямата сграда зад нас, Старата главна, както я беше нарекъл деканът. Очевидно публиката не бе запленена, но аз можех да я привлека. Статутът на „изрод“ неизменно привличаше вниманието на хората, макар и колкото да те позяпат.

Тръгнах през сянката от часовниковата кула на Старата главна. Изопнах рамене назад, облизах зъбите си, за да се уверя, че не съм ги изцапала с червило, и разперих ръка за поздрав.

Деканът слезе от катедрата, качена върху временната платформа над стълбището, което водеше към ливадата с пейките. Щом го приближих, махна с ръце, за да ме покани горе. Почувствах се длъжна да отвърна на окуражителната му усмивка.

Не че се нуждаех от окуражаване. Това ми беше работата.

Скромните аплодисменти отново заглъхнаха, този път заради музиката от колоните, разположени на тревата от двете страни на най-долното стъпало — приличаше ми на бойна песен. Докато изчаквах репликите ми да се заредят на телепромптера, огледах набързо публиката, без да надзъртам директно в новинарските камери от дясната страна на стълбището.

— Добър ден — поздравих, хващайки с две ръце ръба на катедрата. Гласът ми прозвуча ужасно през колоните, като на малко момиченце. — За мен е чест да застана пред вас днес. Благодаря ви, декан Харисън, че ми предоставихте възможността да говоря пред удивителния ви нов курс и ме поканихте да отпразнуваме заедно повторното отваряне на знаменития ви университет.

Искрено се съмнявах да е имало покана — Мел уреждаше всичките ни събития въз основа на действащите обществени модели и съгласно личните си очаквания за най-широко медийно покритие. Като че ли винаги знаеше как да заплаши някого, така че отказът му магически да се превърне в ентусиазирано съгласие.

Началото и краят на всяка реч се пренаписваха според незначителни промени обикновено бяха единствените корекции в стандартния текст. Щом се поотпуснах зад катедрата, откопчих ръце от ръба ѝ. Обходих с очи тълпата, мъчейки се да преценя настроението ѝ. Зад реда на репортерите, драскащи в тефтерите си, полускрити зад телефоните, с които снимаха, се мяркаха хора от всякакви възрастови групи.