Александра Бракен - Тъмен завет

— Останаха десетина минути — обяви агент Купър. — Почти пристигнахме.

Телефонът извибрира в ръката ми и аз подскочих. Най-сетне…

Надзърнах надолу и пръстите ми залетяха по екрана, набирайки паролата.

Не успях да се измъкна. Извинявай. Другият път?

— Ей, всичко наред ли е? — поинтересува се Мел и ме докосна по ръката.

Очите ѝ бяха топли, търсещи. Изпитах глупавата нужда да отпусна глава на рамото ѝ и да затворя клепачи, да се изолирам от света, докато не стигнехме до дестинацията си.

Явно разтълкувала изражението ми, Мел побърза да добави:

— Да отложим ли събитието? Дори няколко часа може да са ти от помощ. Аз самата едва не получих инфаркт, така че не мога да си представя как се е отразила на теб тази случка.

Усмивката, която залепих на лицето си, бе толкова широка, че мускулите около устата ме заболяха.

— Не, добре съм. Наистина. Няма нужда да отлагаме. Пък и ако закъснеем с това събитие, ще си тръгнем точно в часа пик и може да изпуснем онова в Японското посолство.

Посолството отваряше отново „Японски информационен и културен център“ и оттам ми оказаха честта да представя документален филм от японско-американски пси на име Кенджи Ота. Вълнувах се неимоверно, бяхме се срещали само веднъж, и то набързо, но сега от седмици чаках с нетърпение да опозная сроден човек, минал през почти същите трудности като мен.

— Може ли да преговорим графика за днес? — попитах. — За да съм сигурна, че го знам.

Мел стисна окуражително китката ми.

— Невероятна си. Недоумявам как се крепиш в този ужас. Но говорех сериозно. Мога да поискам отсрочка.

Поклатих глава и сърцето ми прескочи при мисълта. Ако от правителствения Отдел за връзки с обществеността заподозряха, че стресът ми идва в повече, щяха да ме свалят от поста ми.

— Наистина няма нужда.

— Добре тогава — съгласи се Мел с едва доловимо облекчение.

Промяната в графика щеше да е жив кошмар за нея. Тя бръкна в чантата си и извади папка с днешна дата, изписана отгоре, после зачете програмата ни по часове.

Аз прибрах телефона в чантата си, мъчейки се да разсея напрежението, трупащо се в гърдите ми. Така притискаше ребрата ми, че очаквах всеки момент да ги пръсне и да оголи бъркотията в мен.

Дали не трябваше да му отговоря? Или само щях да го обезпокоя допълнително?

— В девет и половина деканът ще те представи…

Другият път? Изкушавах се да извадя телефона и да прочета наново съобщението от Дунди, само и само да се уверя, че не съм го разчела грешно. Умът ми нашепваше непрестанно тези две думи, сновеше около въпросителната в края им — малкия символ, който никога преди не бе съществувал в групичката ни.

Някога изкарах месеци без да кажа нито дума. Всъщност повече от година.

Всичко започна случайно — или не съвсем. Още се мъчех да си го обясня, да разбера защо реших да замълча. Сякаш оградата от бодлива тел около рехабилитационния лагер ме бе пробола толкова надълбоко в нощта на бягството ни, че всичките ми думи просто бяха напуснали тялото ми заедно с кръвта. Чувствах се така празна под кожата си. Толкова студена. И достатъчно слаба, че шокът да ме превземе.

Истината е, че някои неща не могат да се опишат с думи. Грохотът на изстрели посред нощ. Кървавите петна по гърбовете на тъничките униформи. Децата, паднали по лице и бавно затрупвани от снега, сипещ се от мрачното небе. Чувството да те задушава собствената ти надежда в мига, в който само тя успява да се измъкне през оградата, оставяйки те да умреш.

През следващите няколко дни се чувствах просто… уморена. Несигурна. Обстрелваха ме с въпроси, а аз кимах или клатех глава. Отнемаше ми толкова много енергия. Боях се да не избера грешните думи от хаотичната тъмнина в съзнанието си. Да не кажа нещо, което не би се понравило на онези момчета, спасителите ми.

Всяка секунда в онзи микробус си представях как им казвам, че съм гладна или че ми е студено, или че нещо ме боли, а те си наумяват, че просто ще им създавам трудности, също като родителите ми преди тях. Затова спонтанно щяха да ме зарежат някъде, както спонтанно ме бяха взели със себе си в нощта на бягството.

Но не се случи. И не след дълго осъзнах, че никога нямаше да се случи. Дотогава обаче вече ми бе по-лесно да взема оръфаната тетрадка и предпазливо да избера думите си. Така можех да им предложа единствено правилни отговори. Да избера кога искам да кажа нещо. Поне този контрол исках да запазя върху живота си.