Александра Бракен - Тъмен завет

На униформата ѝ нямаше нищо, нито на мен, и го доказах, гласувайки за нея.

Защитницата, със спретнатата си плитка, пъхната под каската, загорялата от слънцето бяла кожа и изправена стойка, най-вероятно идваше от някой от бойните отряди на страната и бе минала психологическа оценка и тактическо обучение в миротворческия корпус на Обединените нации. Поведе ни напред със сдържаната увереност на човек, свикнал да раздава заповеди… или поне да ги изпълнява.

— Почакайте — казах ѝ, пробвайки да изтръгна ръката си от нейната. Защитницата пристегна хватката и продължи да ме води надолу по стълбището на Старата главна, към колоните и подиума. Знаех, че Мел ни следва, защото чувах тракането на токчетата ѝ зад гърба си. — Агент Купър каза да…

— Не сега — отсече Мел, изравнявайки се с мен.

Тя махна към групата Защитници, наредени по ръба на импровизираната сцена, за да овладеят прилива от любопитни хора, напиращи да ни снимат, и шепата репортери, обстрелващи я с въпроси.

— Какво е становището на временния президент за наближаващите избори? Видяла ли е последната анкета?

— Мел, какво знаеш за слуховете, че Общото събрание на ООН пак щяло да се състои в Манхатън?

— Мел! Мел!

Проумявайки какво можеха да си помислят околните, пак се притиснах към Защитницата, независимо от настойчивото жужене в дъното на съзнанието ми. Колоните продължаваха да бучат и сякаш шепнеха нещо неразбираемо.

Мел обаче изсъска съвсем разбираемо през принудената си усмивка:

— Усмихни се!

Не можех.

Сред нетърпеливите, бутащи се тела и виковете погледът ми случайно се срещна с този на момчето от преди малко. Не беше помръднало от първоначалното си място пред стола си, а сега имах усещането, че и аз съм замръзнала неподвижна. То сбърчи чело и откъсна очи от мен, насочвайки ги към високия Защитник, пробиващ си път през тълпата.

Защитницата, стиснала ръката ми, пак ме дръпна надолу по стълбището. Не встрани от тълпата, а право към нея.

— Защо вървим натам? — попитах я.

По-прекият път към Старата главна беше в обратната посока — точно след агент Купър.

— Протоколът за сигурност е променен — процеди Защитницата.

Тъмната ѝ плитка проблясваше във влажния зной.

Нещо дълбоко в теб се променя — пробужда се, когато се сблъскаш лице в лице със смъртта и ѝ се измъкнеш на косъм. От този момент нататък една бегла интуиция се загнездва в съзнанието ти. Засече ли нещо нередно, не вие като сирена. Невинаги кара сърцето ти да препуска. Понякога няма време за това.

Може би е просто инстинктът за самосъхранение, но задейства ли се веднъж, никога не заспива. А долови ли нещо, чувстваш го като статично електричество по кожата си.

Знаех от личен опит. Познавах това усещане още от момента, в който случайно задавих семейната ни кола насред магистрала И-495. От онзи миг, преди камионът да се забие в пасажерската страна на колата. Спасявало ме беше прекалено много пъти, за да не му обърна внимание. Както обичаше да казва Вида: „Понякога трябва да се вслушваш в инстинктите си, пък вежливостта да върви на майната си“.

Просто ми беше малко трудно да го сторя с толкова камери наоколо. Не желаех да забавлявам никого с проява на страхливост. Нямах намерение да се паникьосвам ни най-малко.

Но… не, чувствах единствено неспокойство. Нов вид трептене изпълваше въздуха, гъделичкаше ухото ми, виеше и пареше.

В смутната тълпа наоколо мярнах момичето с жълтата рокля. То стисна момчето за рамото и му посочи нещо зад мен.

Надникнах назад да видя какво. Виенето нарастваше, сливаше се с бученето на колоните.

— Трябва да тръгнем в друга посока — подшушна Мел на Защитницата. — Да избегнем навалицата.

Да. Точно така. Гостите бяха задръстили едничкия вход и съответно изход в оградата. Горещината подсилваше мириса на пот и прясно окосена трева, оставяйки вкус на изгоряло в устата ми.

Наново се обърнах да потърся свободен излаз обратно към Старата главна сграда, или поне към агент Мартинез, който сякаш бе изчезнал. Ала когато тълпата се раздели, видях само нечия фигура да крачи към нас. Високият Защитник. Униформата се обтягаше по широките му плещи, а по бялото му лице лъщеше пот. Той сведе глава, но не и поглед. Втренчваше го в мен някак твърде настойчиво. Преди да го посоча на Защитницата, той вече беше на ръка разстояние от мен.

Достатъчно близо, за да забележа отражението на собственото си лице в лъснатата му значка.

Да забележа, че по палката му го нямаше сребристото мото.