Александра Бракен - Тъмен завет

Към димящите руини препускаха отряд униформени полицаи и групички ужасени гости. Част от оцелелите се строполиха на колене, слагайки ръце зад тила си, други търчаха сляпо напред към пушките в ръцете на полицаите. Защитниците сред тях бяха извадили палките си, но повечето се втурнаха да помагат на ранените.

Първият куршум удари димящите останки от колоната секунди, преди гърмежът да разцепи въздуха.

Момичето в жълто скочи надясно. Момчето се пресегна към задната част на дънките си, но каквото и да търсеше там, явно бе изчезнало. Без да каже и дума, се обърна настрани и ми даде знак да последвам примера му.

В първия момент допуснах, че се старае да насочи погледа ми към нещо, но… аз знаех този номер. Вида ми го беше показала още преди години, преди новото правителство да поеме властта.

Обърни се настрани и така нападателят ти ще има по-малко телесна маса, по която да стреля.

Още една искра прелетя през задименото пространство.

Този път куршумът се заби в камъка под краката ми, разпръсквайки отломки. Едно от острите парчета ме поряза по крака и едва не ме повали.

Момчето огледа стъпалата около нас и погледът му попадна върху друг, по-малък панел от временния подиум, откъснат от експлозията. То хукна надолу по стълбите към него и с плавно движение вдигна плоското метално парче тъкмо навреме, за да отблъсне следващия куршум.

Заради пушека полицаите не знаеха по кого стрелят.

— Спрете! — изкрещях през продрано гърло. — Не стреляйте! Не стреляйте!

Изстрелите просветнаха през парещия дим. Последните части от колоната избухнаха в черни късове, които ме нарязаха светкавично и надълбоко.

— Аз съм! — викнах насреща им. — Сузуме!

Момчето повали и двама ни на земята и импровизираният му щит пое щурма на куршумите. Металът се огъваше навътре все повече и повече, докато почти не опря в лицето му.

— Не знаят — продължих да се боря с хватката му.

Смятаха, че стрелят по нападателя, че някой ме е взел за заложница. То не го разбираше… Трябваше да намерим Купър и Мартинез.

Момчето се помъчи да се увери, че проумявам всяка една от следващите му думи:

— Знаят, че си ти!

Поклатих глава и така силно прехапах езика си, че той пусна кръв. Момчето дишаше учестено на сантиметри от моето лице, отвръщах на всеки негов дъх със също толкова панически. Тялото му не беше отпуснато върху моето, но горещината, която излъчваше, ме изпичаше жива. По гърдите ми се стичаха капки пот — моя или негова.

Той греши — повтарях си. — Няма представа какво…

— С мен ли си? — изкрещя момчето. — Можеш ли да бягаш?

Какъв беше протоколът? Какво би сторила Мел?

— Трябва да изчакаме! — отговорих. — Трябва да им покажем, че не представляваме заплаха!

— Нищо подобно — извика до ухото ми то. — Не искам да умра тук! Ти?

Не.

Не знам откъде идваше гласът, но беше същият онзи, който прошепна в главата ми думите от телепромптера: Някой е дошъл да те убие. Докато секундите се изнизваха мъчително, думите бавно се измениха, плъзгайки се с глухо триене като от змия, сменяща кожата си. Ще те убият.

Някой почти бе постигнал целта си. Но нямах намерение да си седя и да чакам да ме убият, нито пък да получа някой куршум погрешка.

Искаш ли да умреш тук?

Погледнах към момчето.

То стисна рамото ми с разбиране. В следващия момент и двамата хукнахме към колата.

Стрелбата тътнеше зад нас като океанска вълна, разливаща се по петите ни. Момичето с жълтата рокля изникна сред пушека и опули очи. Махна ни да я последваме, крещейки нещо, което не чух, но момчето успя. То ме погледна и кимна към момичето.

Аз му кимнах вместо отговор и тръгнахме по пътя, който момичето ни разчистваше с лакти през блъсканицата от шокирани свидетели на ставащото и университетски служители по горното стълбище. Тогава стрелбата секна. Момчето хвърли металния панел, с който ни прикриваше.

Какво се случва?

Нечия ръка посегна да ме сграбчи, но се плъзна по слоя прахоляк и сажди по рамото ми.

Какво се случва?

— … ри! Спри на място!

Полицейски и пожарни коли с включени сигнални лампи се появиха на ливадата пред Старата главна и обградиха разрушения периметър на сигурност.

Идват на помощ. Идват да поемат контрола върху ситуацията. Най-сетне задействаха протокола. Щяха да претърсят района, за да гарантират безопасността му. Щяха да помогнат на ранените. И да открият отговорника за… това.

Вероятно беше бомба. Взриви колоните от двете страни на подиума и унищожи операторската кабинка. Вече си спомнях — не беше само една експлозия, а три отделни, и то в рамките на минутата, в която бях поела последната си глътка чист въздух.