Александра Бракен - Тъмен завет

Три детонации — прошепна онзи тъмен глас в измъчените ми уши. — Или една-единствена мощна струя електрически ток по общия им проводник?

Стомахът ми се преобърна и долових как жлъчката ми кипва. Властите вече бяха тук и беше само въпрос на време да установят причинителя на експлозията и дали е била свързана с предупреждението по телепромптера.

Последвахме потока от бягащи гости и служители до редицата Защитници, които ги спряха и ги запридвижваха на групи към някое безопасно място. Гледката ме накара да въздъхна от облекчение.

Ала вместо да последват останалите хора към предпазната мрежа от сиви униформи, момчето и момичето свърнаха рязко вдясно при ъгъла на Старата главна, отправяйки се към улицата от другата страна на масивната сграда.

Забавих ход, макар че паникьосаната тълпа ме блъскаше отвсякъде. Момичето първа забеляза, че съм изостанала, и махна на момчето да продължава напред, а тя самата се върна към мен. Недоумение превзе очерненото му със сажди лице.

— Ама ти сериозно ли? — изкрещя насреща ми. — Не ме карай да те нося!

Защитниците ни се притичаха на помощ. Погледът ми запрескача между момичето и техните редици — неколцина ни бяха видели и ни сочеха с крясъци.

Защитниците ни се притичаха на помощ.

Лъскавите сребристи думи. Обещанието, клетвата зад тях. Защита за всички.

Но именно жена от Защитниците ни беше завела с Мел до колоните. Защитник насочи скрит пистолет към мен, независимо че им бе забранено да носят смъртоносни оръжия.

Не си позволих да се замислям. Просто тръгнах след момичето. С дългите си крака тя светкавично настигна приятеля си. Аз сведох глава и закуцуках колкото можех по-бързо след тях.

Фонтанът на гърба на Старата главна, превърнат в паметник на Загубеното поколение, бълбукаше ведро, сякаш нищо не се беше случило. От тази страна не се мяркаха хора. Почти всички коли, задръстили малкия паркинг, бяха изоставени с отворени врати и запалени двигатели. Една обаче не беше.

Трябваше вероятно да ми се стори странно, но облекчението ми взе превес. Хукнах към нашата кола и чак сега забелязах, че фаровете бяха спукани, а единият тас — разтопен от първата атака.

Момчето опита да ме хване за рамото, но аз му се изплъзнах. С препускащо сърце почти се забих в пасажерската врата. Различавах само силуета на агент Купър през затъмнените стъкла.

Почуках, за да привлека вниманието му.

— Купър! — изкрещях учудено. Нито веднъж през всичките години, от които го познавах, не го бях виждала толкова неподвижен. — Агент Купър!

Пронизителното бучене в ушите ми се усилваше все повече и повече, извисявайки се и спадайки в ритъм с пулса ми. Втурнах се към страната на шофьора.

Съзрях разкривените фигури на момичето и момчето през строшеното стъкло на шофьорската седалка и през дупката на предния прозорец, преди да забележа самия агент Купър. Провиснал бе напред със закопчания предпазен колан през гърдите, от челото му капеше кръв и се стичаше в скута му, където бяха паднали и слънчевите му очила. Едното им стъкло бе пръснато.

Бръкнах през прозореца и порязах ръцете си на нащърбените му краища. Стиснах Купър за рамото и стомахът ми се сви при допира с топлата му кръв. Лявата страна на черепа му беше хлътнала и отвътре надничаха бели кости. Мека розова тъкан.

Гледката потъпка и сетната искрица на самообладание, в която се бях вкопчила, запращайки ме в ноктите на мрака.

Той се изля в съзнанието ми, в очите ми. Усетих, че крещя, защото гърлото ми се раздираше. Дланите ми се нажежиха и двигателят на колата се запали с рев. Оцелелият фар просветна ярко и се пръсна върху асфалта. Монотонният вой на клаксона успя да прониже оглушителния писък в ушите ми.

Какво се случва, по дяволите?

Въздухът зад мен се размърда. Обърнах се, стрелвайки лакът назад с намерението да ръгна момчето в гърдите. Не желаех някой да ме докосва, докато зарядът от акумулатора на колата течеше през сетивата ми, изпълваше ме с енергия, даваше ми контрол, макар и преди секунди да го бях изгубила напълно.

Нечия ръка се вкопчи в моята и ме издърпа назад от колата. Токчетата ми се закачиха в неравните павета и залитнах. Ръка в гумена ръкавица хвана кока ми и издърпа болезнено скалпа ми.

Изпищях отново, блъскайки сляпо човека зад мен. Зарядът, струпал се малко над кокалчетата на пръстите ми и между тях, прогаряше въздуха. Съумях да ударя нападателя си, ала точно в масивния нагръдник, който носеше над черния си комбинезон. Целият — от каската на главата му до подметките на ботушите му — беше покрит с дебел слой черна гума.