Александра Бракен - Тъмен завет

— А, добре — отвърнах с принудена ведрост. Патентованият от Лиъм Стюарт метод за разсейване на нечии страхове чрез потискане на твоите собствени. — Тъкмо започвах да се тревожа, че бягството ще е прекалено лесно.

— Прекалено лесно? — повтори то, мигновено забравило за каишите. Точно се канех да му разясня изкуството на неуместния сарказъм, когато момчето като че ли реши да изпробва за пръв път шеговития си тон: — Ами, тогава… нека те зарадвам, че ми се сториха въоръжени до зъби. Само огнехвъргачки не видях.

Извърнах се да го погледна отново — поне калните подметки на кецовете му. Дишането му се беше укротило и дори без почти никаква светлина забелязах как извърта тялото си, за да ме погледне на свой ред.

— Нямат огнехвъргачки? — учудих се. — Що за злодейска организация е това?

— От най-глупавите — отговори то. — Достатъчно безразсъдна да отвлече точно теб и да подцени способността ти да се съпротивляваш. Май успя да ги хванеш неподготвени.

Точно в това най-много исках да повярвам в онзи момент — че съм способна да ни измъкна и да отмъстя на похитителите ни. Нишката увереност се преплете в съзнанието ми.

— Жалко за огнехвъргачката. За твое сведение знам как се използва.

— Казваш го, все едно би ме изненадало — отвърна тихо момчето. — Все едно не те видях как фрасваш два пъти по-голям от теб мъж с юмрук от светкавици.

Да, май точно това бях направила. Този спомен съумя да върне зловещата картина след експлозията пред очите ми. Напомни ми как бяха пребили и него, и момичето. За бронята на войниците, блокираща силата ми. За крясъка на момчето да бягам.

Щеше ли да ми каже да се спасявам, ако бяха замесени? Щяха ли да са заключени тук — където и да беше това тук — с мен? След взрива беше успяло да запази самообладание. Дори когато онези мъже ни атакуваха, прояви още по-голям контрол, сякаш влизаше в друг, смъртоносен режим.

Но преди минута чух напрегнатото му дишане. Разпознах как паниката му се надига, като че собственият ми пулс започваше да препуска.

— Извинявай — прошепнах. — Няма нищо смешно в цялата тази ситуация.

— Не се извинявай — отвърна момчето. — Хуморът е добър лек за стреса.

Сега, когато най-сетне го чувах ясно, ушите ми доловиха лекия му акцент. Полски може би? Руски?

Засмях се едва-едва.

— Звучиш като един мой приятел.

Боже! Дунди вероятно бе умрял от тревога. С останалите сигурно стояха на нокти. Първо на него щях да се обадя, след като ни измъкнех оттук.

Избягай, намери телефон, обади му се. Не беше достатъчно за план, но все пак се вкопчих в него. Трябваше да обмисля още стотина стъпки, но и това бе някакво начало. Мисълта да чуя гласа му след всичко това ме подтикна отново да опъна каишите.

— Казвали са ми, че чувството ми за хумор е като на камък — прошепна момчето. — Тоест разбирам го като несъществуващо и не особено цветисто.

— Знам ли, засега се справяш добре — отвърнах и пак обтегнах каишите. — Ще поработим по него, след като се измъкнем оттук. Случайно да си видял къде се намираме?

То се замисли. Сетне преглътна сухо и кожените каиши изскърцаха около тялото му. Когато отговори, гласът му прозвуча кухо. Отнесено.

— Транспортен контейнер… на някаква товарна гара.

Вълните на страха ми се разляха, освобождавайки непоносимото напрежение в гърдите ми, издълбавайки дупки, пълни с парализираща тревога. В тях се зароди и нещо ново.

Ярост.

Заради заплахата по време на речта ми. Заради Мел. Заради ранените. Заради Купър. Заради потъпкването на крехкия мир, който бяхме съумели да постигнем след петгодишни мъки. Заради момчето и момичето, впримчени в тази тъмна мрежа заедно с мен.

Двете неща трябваше да са свързани — взривът и отвличането ни. От момента, в който Защитницата ме поведе надолу по стълбището на Старата главна през втория Защитник с ненадписана палка и скрит пистолет до паркинга, където мъжът с тактическа предпазна униформа обезвреди силата ми.

Аз бях мишената.

— Ще ни измъкна оттук — уверих го, но този път, без да шепна. — Виждаш ли нещо наоколо, с което можем да разкъртим болтовете, държащи каишите?

— Войници — напомни ми приглушено момчето.

Точно в онази секунда не чувах нищо друго, освен воя на вятъра около металния контейнер. Длъжността ми изискваше сдържаност, премереност в избора на всяка дума, затова изпитвах истинско облекчение, че най-накрая можех да говоря каквото си поискам.

— Нека чуят, не ме е грижа. — После добавих достатъчно високо, че гласът ми да отекне между металните стени: — Искам да знаят точно колко ще си изпатят, когато се измъкнем оттук.