Александра Бракен - Тъмен завет

Мълчание. Момчето се размърда и проточи врат към мястото, където вероятно бе изходът.

— Тя… момичето добре ли е? — попитах. — Май сериозно я удариха…

— Приянка? И по-сериозно са я удряли — отвърна горчиво то. — Едно предупреждение: ще се събуди след няколко минути и най-вероятно ще ти скочи на бой, за да избяга първа. Моля те, не забравяй да ме освободиш, когато двете хукнете към изхода. — На него някак не му се налагаше да повишава глас, за да го чувам в тесния ни затвор. Думите му бяха като чист лед. — А като приключите с тях, аз ще се погрижа да не приличат на човешки същества.

Никаква реакция. Никой не почука на вратата, за да ни каже да си затваряме устата. Никой не ни нахока.

Поех си дъх и подскочих, когато голяма капка ръждива вода тупна на челото ми.

— Може да са си тръгнали — осмелих се да допусна. — Отишли са да свършат някое друго ужасно дело. Трябваше да те попитам по-рано, но добре ли си?

— Ами… просто искам да се махна оттук — отвърна насечено момчето. Пак се размърда и ми стана чудно какво се опитва да види. — Сещаш ли се за причина да те отвлекат?

Значи… и то беше стигнало до заключението, че аз съм мишената. А те с приятелката му бяха просто косвени жертви. Косвени жертви, които по една случайност умееха да се бият като добре обучени войници.

— Като назидание? За откуп? — Реших да го проуча, да проверя какво ще ми каже за себе си, преди да му е хрумнало, че трябва да си мълчи. — Защо смяташ, че не са искали теб? Или Приянка?

— Защото аз съм никой — отвърна тихо. — Пък и не знам какво биха спечелили от Приянка, освен ако не възнамеряват просто да ни продадат на търг. Ала дори това не ми звучи особено вероятно, като се има предвид твоето досие. Прекалено рисковано би било.

— Рисковано е да продават когото и да било от пси-субектите. Правителството потъпква всеки опит за незаконен трафик на пси и в страната, и извън нея — обясних. — Затова ни следят толкова изкъсо, за да ни защитят.

— Добре — провлече момчето. — Какво предлагаш тогава?

— В смисъл?

— Как смяташ да избягаме? — уточни то. — Не знам откога сме тук, но ако войниците действително ги няма, може да се подготвят да ни преместят.

Докато разсъждавах върху думите му, усетих нещо ярко, нещо непоклатимо и спокойно да се открехва в мен. Явно очакваше аз да измисля план.

Разчиташе на мен.

— По принцип обичам да пътувам, но не бива да им позволяваме да ни местят — отвърнах. — Ако дойдат, за да ни отведат в някое превозно средство, изчакай да освободят всички ни. Тогава ще им се опълчим.

— Ясно.

Затворих очи за кратко, издишвайки през носа си.

— Не се страхувай — пророни то.

— Тъкмо щях да ти кажа същото. — Долната ми устна явно се беше сцепила, след като загубих съзнание, защото раната се отвори, докато говорех, и вкусих кръв. — Сигурно вече ме търсят и след като се измъкнем оттук, тези задници ще си получат заслуженото за животите, които отнеха. Ще се погрижа лично.

Помежду ни пак се наслои мълчание. Накрая момчето попита:

— Ами аз?

— Добре дошъл си да помогнеш — заявих.

— Не — прекъсна ме то. — Питах и за мен ли ще се погрижиш да си получа заслуженото?

— Какви ги бръщолевиш? — недоумявах аз.

— За мъжете, които убих — поясни то.

Онези, които беше отстранило с експертни изстрели и безизразна маска на лицето.

— Беше при самозащита. — Чудех се кого ли се мъчех да убедя. — Всеки, който има очи, би потвърдил.

— За нас — поде момчето — не съществува самозащита.

— Какво искаш да кажеш? — Когато не ми отвърна, настоях: — И изобщо що за човек умее подобни неща? Не си просто ученик, нали? Отговори ми честно, защо дойде на речта ми?

— Не е каквото си мислиш — побърза да ме увери.

Сузуме…

Някъде зад мен простена метал. В контейнера нахлу дневна светлина и ни обля в следобедния оттенък на златистото. Очите ми засълзиха, щом надзърнах към отвора, към силуетите пред него.

— Не знам кои сте, дявол да ви вземе… — провикнах се.

Прекъсна ме сблъсък на метал в метал и злокобно съскане. Парлива миризма на бензин изпълни тясното пространство. Вратата се затвори с трясък и щракна масивно резе. Въздухът придоби горчив химически привкус.

— Мамка му — започна да заваля момчето. — Не дишай. Пробвай да не…

Мислите ми се забавиха и пак ми се зави свят. Мракът ме поглъщаше като водовъртеж, толкова шеметен, че нямах време да се боя, нито да се чудя дали изобщо ще се събудя.

— Как се… — подхванах без дъх. — Как се казваш?