Александра Бракен - Тъмен завет

Мъжът насочи светлината от фенерчето към мокрото жълто петно от едната страна на тялото ми.

— Ах, ти, коварна кучко — рече с недоумение той.

— Наречи ме „кучка“ още веднъж, и ще ти покажа колко здраво хапя — отвърнах.

— Я, каква уста извади! — процеди той. — Смятам да ѝ намеря добро приложение, нищо, че си изрод. Може да те държа в съзнание, само и само да пищиш.

Мъжът се изсмя и сянката, която живееше в мен, онова малко тъмно кътче от сърцето ми, което вечно искаше още, започна да се разбужда. Да се надига.

Колко хора трябва да умрат заради теб, преди да благоволиш да направиш нещо?

Спрях да мисля. Изключих внимателно програмираното спокойствие. Позволих на вълната от гняв да отнесе Мел и уроците ѝ.

И се разсмях.

Звукът беше ужасяващ, продран. Мъжът вдиша рязко.

— Престани! — излая и се хвърли отгоре ми.

Тежестта му замъгли зрението ми, но аз отказах да затворя очи. Той настъпи глезена ми и едва възпрях рева си от болка, когато той целият се отпусна върху него. Предизвикателство, заплаха.

— И на мен ми досмеша — казах му. — Става ми забавно, като си помисля колко трябва да те мразят приятелчетата ти.

Лицето му се намираше достатъчно близо до мен, за да видя как очите му се променят в потвърждение на подозренията ми: сметнали бяха, че упойката ще е достатъчна. А белезниците и свинските опашки бяха за всеки случай.

— Какви ги дрънкаш? — попита той.

— Ами, все пак са те заключили тук с мен — обясних.

Усмихнах се и раната в устната ми наново се отвори.

— Затваряй си плювалника — изръмжа той и се спусна към дъното на каросерията, за да вземе банките. От силния му глас Приянка започна да се разбужда, така и не беше съумял да подмени торбичката ѝ. — Не ми е позволено да те убия, но мога да превърна последните ти часове в същински ад. Така че продължавай да ме дразниш, изрод ска кучко.

— Какво ти казах за тази дума? — попитах.

Потърсих заряда на слушалката му и го спипах. Макар че главата ми пулсираше от болка, ми отне едва секунда да се съсредоточа и да ѝ изпратя импулс от силата си, да изпържа мъничката електрическа верига в пластмасовия ѝ корпус.

— Мамка му! — изрева мъжът и задращи ухото си.

Струйка дим се изви измежду пръстите му, докато се мъчеше да извади слушалката.

— Облицовали са всичко с гума, за да защитят себе си и камиона. Ала дори не са ти казали да не носиш никакви електронни устройства. — Вдигнах заключените си с белезници китки. — Заблудили са те, че само с допир мога да те нараня, нали?

Свободната му ръка се стрелна към колана с инструменти — към устройството за Бял шум.

Почти бе невъзможно да опиша способностите си на човек, който не ги беше изпитал на свой гръб. През по-голямата част от времето дори се налагаше да се преструвам, че изобщо нямам свръхчовешка сила, че не чувах жуженето на електрониката и не усещах електрическите кабели под краката си.

Всичко това ме плашеше — отдавна, още от детството ми. Плашеше ме собствената ми необятна мощ. Вроденият заряд в главата ми вечно се стремеше да осъществи връзка, да затвори всички близки вериги.

Призовах батериите. И те ми откликнаха.

Устройството избухна в ръката му. Горещо парче пластмаса падна върху пищяла ми, а мъжът залитна назад, смаян от звука, от болката. Но още не бях приключила — не, и докато не се докопах до батерията на телефона му.

— Извини ми се — програчих.

— Не… кучко.

Батерията се взриви в джоба на униформата му. Искрата подпали черния му панталон и пламъкът плъзна нагоре по едната страна на тялото му, чак до шията му, до лицето и каската му. Той се затъркаля по пода в опит да потуши огъня, пищейки толкова силно, че се чудех как приятелчетата му не спряха камиона. Горещината разтопи гумата под него.

Поех си въздух и се надигнах. Тъмнината ме притискаше от всички страни, пропита с дим. Насилих се да остана изправена, да гледам.

Мъжът се гърчеше и стенеше, опитваше се да се завлече до вратата. Беше само на ръка разстояние от нея, когато тялото му потрепери предсмъртно и се срути. Огънят догоря заедно с мъничките си, светещи рекички лава по гумената подложка. С угасването на последния пламък отново се озовах в пълен мрак — сред мрака и стърженето на автомобилните гуми по асфалта в такт с препускащото ми сърце.

— Леле… Майко…

Подскочих от гласа на Приянка.

Момичето се пообърна на една страна и се стресна, когато сухата тръбичка на интравенозната система го дръпна. Тя опъна рязко завързаните си ръце, откъсвайки я от празната банка.