Александра Бракен - Тъмен завет

— Почакай, дай на мен — предложих.

Но не беше толкова лесно. Глезените ми бяха прихванати с няколко свински опашки. Затова се изправих на колене и запълзях към него.

Веригата на белезниците ми издрънча, като протегнах ръце и отлепих лейкопласта наведнъж, въпреки че момичето изохка.

— От това ли те заболя? — учудих се.

Челникът на мъжа още светеше срещу стената до Приянка. Нарочно не бях повредила и него, защото можеше да ни потрябва. Сега осветяваше множеството ѝ рани и синини. Като ги съзрях, тялото ми сякаш усети своите. В първия миг останах без дъх от болка.

Разклатих глава и измъкнах иглата от ръката на Роман.

— Ще го прибавя към списъка с оплакванията си — измърмори Приянка.

Роман въздъхна тихо, но не се свести веднага, както се бях надявала.

Свалих банката с жълта течност и я завъртях пред светлината от челника, за да намеря етикета. Една четвърт от нея беше изтекла. Явно му бяха влели по-голяма доза, отколкото на нас двете, и не знаех колко време ще е в несвяст. Можеше дори да се наложи да избягаме от камиона без него.

Ще е по-лесно. Идеята превзе ума ми неканена. Един потенциален враг по-малко. Едно съмнение по-малко.

Ала и един съюзник срещу похитителите ни по-малко.

Въздъхнах тежко. Кого заблуждавах — в никакъв случай не бих оставила когото и да било от двамата в ръцете на тези хора. Нямаше да мога да си го простя. Щом съществуваше дори минимална възможност да са просто невинни, косвени жертви, щях да споделя с тях шансовете си за бягство.

— Къде сме, по дяволите? — попита с леко завалени думи Приянка.

Тя се надигна на лакът и гъстата ѝ, вълниста черна коса се разсипа през едното ѝ рамо. Накрая се изправи на крака. Упойката очевидно още я държеше; погледът ѝ бе мътен, сякаш мозъкът ѝ беше попаднал в непроницаема мъгла. Трябваше да се възползвам от тази възможност.

В друг момент, в един съвсем различен свят щеше да ме загризе съвестта, че изобщо опитвам, но сега положението беше на живот и смърт. А възнамерявах на всяка цена да се измъкна жива от този камион.

— Повече ме интересува кой ни отвлече — отвърнах с равен тон. — Ти разпозна ли някого от тях?

— Защо питаш мен? — Тя вдигна вързаните си ръце, за да докосне едната си скула, където се появяваше прясна синина с размер на пръст. — Нямаш ли каталог със злодеи, който да прегледаме? Кои са идиотите, дето постоянно крещят и развяват лозунги по пътищата и по речите ти?

— „Стража на свободата“ ли? — предположих.

— Ако те бяха онези, които вярваха, че хората с пси-способности трябва да се обедините в самопожертвователна армия, то да, „Стража на свободата“.

По гръбнака ми се спусна ледена тръпка.

— Да се „обедините“? — Не знам как успях да го изрека. Как успях да се усмихна, докато вцепеняващите пръсти на паниката галеха лицето ми. — Колко силно те е ударил онзи?

Приянка се умълча за момент, след което сложи ръка на лицето си.

— Ох, да. В главата ми е същинска каша… Аз съм… — Тя вдиша през нос, свеждайки очи към Роман. — Аз съм… аз съм от онези… дете чудо.

— Моля?

— Ами… от Зелените. Или както там е решило да ни нарича правителството — поясни тя.

Нещо ми намирисваше. Изобщо бяха ли пси? Не ги бях виждала да използват уменията си — изглеждаха млади, но същото важеше и за доста възрастни хора, незасегнати от ОМИН.

Направи нещо — помислих си, долавяйки натиска на белезниците. — Не им позволявай да се освободят преди теб.

Приведох се напред, опрях длани в гумирания под и запълзях към мъртвеца. Приянка ме наблюдаваше с почти задушаващ поглед. Притаих дъх, сдържайки се с усилие да не го посрещна.

Ключове — потребни ми бяха ключовете за белезниците. Опипах обгорените гърди на мъжа за останки от джоб. Едва не повърнах от вонята на изгоряла коса и кожа. Коланът за инструменти около кръста му беше в по-добро състояние, но повечето отделения бяха празни, а в другите имаше скътани цигари.

Като се замислих какво правя, ме побиха тръпки, но умът ми бе превключил на режим оцеляване. Единствената ми цел беше да се измъкна жива от камиона.

Ако изобщо носеше в себе си ключовете от белезниците, или се бяха разтопили, или бяха изхвръкнали някъде, докато се беше търкалял по пода. Можех да се обзаложа обаче, че са у някого от войниците в кабината.

— Сякаш не стига, че трябва да обявяваме способностите си с онези ужасни значки, ами от правителството ни карат да използваме и етикетите им — оплака се Приянка. — Не може ли тях поне да ни спестите?