Джим Батчер - Фурията на капитана

Когато най-накрая се взе в ръце, тя се чувстваше опустошена, измъчена, а умората започна да прониква в мислите й.

Бърнард нежно я целуна по косата, само за да й напомни, че е до нея.

— Какво ще правя? — прошепна тя. — Никога не съм правила нищо друго.

— Знам място, където би могла да си полезна — отговори Бърнард. — Малко е неуредено, но хората са добри. Там има един мъж и много заселници, за които на него му пука. На него ще му е добре дошла помощта на една умна, смела и талантлива жена.

Тя го прегърна здраво, просто попивайки топлината му.

— Наистина ли?

— Ммммм. Графиня Калдерон. Подхожда ти. А и си мечтая да те видя в моите цветове още откакто…

— Откога?

— Още откакто ти превързах глезена — отговори той.

— Предполагам, че ще ми трябват дрехи — каза тя сънливо. — Рокли, може би. Никога не съм имала повече от една.

— Мога да си ги позволя — каза той.

— Никога не съм мислила какво е това — каза тя. — Да съм съпруга.

— Съпруга с много враждебни вятърни фурии — каза Бърнард. — Да не говорим за пълен военен гарнизон, в чието управление ще трябва да помагаш. Страхувам се, че няма да има много време за плетене.

— Не мога да плета — отговори тя, прозявайки се. — Е, с изключение на ризници.

— За тези цели можем да наемем някого — той я целуна по челото. — Надявах се, че ще можем да бъдем заедно. Наистина заедно.

— Както и аз — прошепна Амара. — Но никога не съм мислила, че може да се случи.

— С потушаването на бунта — каза Бърнард — предстоят по-добри времена. Подходящо време да се установим. Да създадем семейство. Най-накрая ще имаме време да опитаме отново.

Амара се усмихна.

— Мммм. Добрата съпруга трябва да прави и най-досадната работа.

— Наистина ли? — промърмори Бърнард и премести ръка.

Сърцето на Амара трепна, а думите заседнаха в гърлото й.

— Не си ли уморен?

Очевидно не беше.

Исана наблюдаваше как Гай тръгва от сградата на импровизирания щаб от своите стаи в малкото, възстановено жилище от другата страна на разрушената улица.

Той се издигна във въздуха и изчезна с едно движение, сякаш се превърна във вятър. Само няколко души го видяха да заминава.

— Носеше някакви документи — тихо констатира тя.

— Тави предположи правилно — каза Арарис. Той стоеше на прага и я наблюдаваше.

Исана се обърна и притеснено погледна надолу към дрехата, с която беше облечена — тъмна строга рокля в приглушени тонове алено и синьо, съвсем подходяща за вдовицата на един принцепс и майка на друг, и беше най-богатата одежда, която някога е притежавала.

Импровизираният гардероб в стаята съдържаше няколко други тоалета, много по-скъпи и по-подходящи за майката на принцепса от нейната проста сива рокля.

Новите дрехи бяха подарък от Свободния алерански, което, подозираше Исана, в случая означаваше Варг и младия му помощник от лагера на алеранците Дуриас.

— Почти исках да е сгрешил — промърмори тя. — През морето. В обкръжението на каними. За да се изправи срещу ворда.

— Може би — каза Арарис. — А може би не. Лично аз се радвам. Тук няма да мога да го защитя. Не и от хората, които искат да го убият.

— Аз виждам смисъла във всичко това, Арарис — въздъхна Исана. — И знам, че той се е превърнал в нещо много повече от момчето, което отгледах, и че има дълг и задължения, но враните да ме отнесат, той все още е моето момче. Не искам да го виждам да напуска дома.

— Моя лейди — каза Арарис със закачлива строгост. — Жените с вашето положение не трябва да се изразяват така.

Исана му хвърли изпълнен с превъзходство поглед, а той й се усмихна в отговор.

— Ще се грижа за него.

Не без усилие тя се усмихна слабо в отговор.

— Винаги си го правил.

Усмивката му избледня.

— По-притеснен съм за теб — каза той. — Първият лорд планира да те повика в столицата, за да помогнеш за подкрепата на Октавиан. И това няма да се хареса на лейди Акватайн.

Исана равнодушно махна с ръка.

— Тя ще се адаптира. В това отношение е доста практична.

— Сериозно говоря, Исана — каза Арарис. — Ще бъдеш в опасност.

— А кога е било по-различно? — попита тя, долавяйки в гласа си необичайно остри нотки. — Вярно е, Арарис. През целия си живот се страхувам от нещо и вече ми омръзна до смърт.

Арарис се намръщи, стиснал ръце.

— Някъде там има мъже и жени, които с удоволствие биха организирали убийството на моя син — продължи тя със същия тон. — Повечето от тях са същите, които са виновни за убийството на моя съпруг.