Джим Батчер - Фурията на капитана

На трети лекуваха счупена гръдна кост, но той не дойде в съзнание — лечителят, който го беше лекувал преди това, не беше усетил нараняването на сърцето му — беше свършил работата си неуверено и немарливо.

Исана напълно се потопи в работата, лекувайки ранените в монотонен ритъм, след което ги потапяше в сън. Тя не знаеше на колко хора е помогнала, но в паузите между всеки ранен смътно разбираше, че би трябвало да е паднала от изтощение още след първата партида.

Разбира се, тя се чувстваше изморена, но започна да работи доста по-лесно и по-бързо, сякаш нейното „докосване“ изведнъж стана с порядък по-чувствително, което й позволяваше да определя точно къде е нанесена щетата и да насочи лечебната сила на фурията си с по-голяма точност и изящество.

Всъщност не толкова способностите й се бяха увеличили, колкото тя се научи да хаби по-малко енергия за същата работа.

— Последният — промърмори тя, отпускайки още едно ранено младо тяло в лечебната вана. Това беше висок млад мъж с добре развита мускулатура, краката, коремът и гърдите му бяха покрити с ужасни изгаряния.

Исана потръпна и се зарадва, че бедният легионер е в безсъзнание. Такива изгаряния предизвикваха непоносима болка и ако способността й да лекува беше нараснала, то издържането на страданието на другите оставаше за нея пак същото изпитание.

Легионерът беше поставен във ваната и когато Исана подхвана главата му, за да се увери, че той няма да се плъзне под вода, тя с изненада разбра, че познава този мъж.

Това беше Макс, приятелят на Тави.

Тя затвори очи и пристъпи към работа с твърда, решителна настойчивост. Изгарянията бяха едни от най-тежките рани за изцеление, тя би казала дори най-тежките, ако не беше имала опит в продължение на няколко седмици с почти неспирно изцеление на болен с инфекция, предизвикана от гранясало гарово масло, попаднало в раната.

Въпреки че изгарянията не приличаха на онзи гноен кошмар, те бяха достатъчно лоши и предвид огромната загуба на кръв състоянието на ранения Макс беше критично. Тя насочи вниманието си към осакатената плът и с помощта на Рил започна да възстановява плътта.

Тя продължи да обработва раните и да намаля щетите до степен, при която вярваше, че няма да останат отвратителни белези, но младежът прекалено отслабна и тя не посмя да натисне още.

След всички тези усилия Исана отстъпи назад и кимна уморено на санитаря. Веднага след като Макс беше сложен в леглото, тя се отпусна и избърса ръцете си с кърпа.

— Милейди — каза глас зад нея. — Ако някога се нуждаете от работа, мога да ви предложа длъжност старши подтрибун и веднага да ви назнача на максимална заплата.

Исана се обърна и видя наблюдаващия пренасянето на Макс Фос да клати глава.

— Врани — каза легионерският лечител. — В един идеален свят вие бихте получили моята длъжност.

Тя уморено се усмихна.

— Благодаря, трибун. Сигурна съм, че вие бихте направили същото.

Фос изсумтя.

— Вие върнахте очите на човека, милейди. Това е фина работа и аз съм срещал не повече от двама или трима лечители през целия си живот, които биха могли да го направят. И една от тях е Върховна лейди. Вие свършихте повече работа от тримата ми лечители, взети заедно, при това за два пъти по-малко време. Вие притежавате забележителен дар — той сведе глава пред нея. — Благодаря ви.

Тя примигна няколко пъти и се почувства някак объркана.

— Аз… винаги сте добре дошли.

Фос кимна и й предложи ръката си.

— По-добре да вървим. Всеки момент ще започне.

— Ще започне? — попита Исана.

— Дуелът, милейди.

Исана се намръщи и потрепери. Докато работеше, тя почти беше забравила за дуела.

Може би се беше надявала, че ще е свършил до момента, в който тя приключи с лечението на хората.

Ако е така, помисли си тя, значи е разсъждавала грешно. Синът й се готвеше да се бори за живота си, за живота на всички тях — и тя трябва да е там.

Двубоят беше най-окриляващият, екзалтиращ кошмар от всички, който някога е изпитвала. Емоциите на тълпата бяха като бушуващо море, като кипящ казан. Ако не беше работила до пълно изтощение, щеше с крясъци да избяга в най-близката тъмна дупка — което щеше да изглежда непристойно предвид обстоятелствата.

Докато стоеше, осем легионери чакаха пред палатката на лечителя, очевидно бяха определени за неин ескорт. Всеки от тях беше доста млад, но всички изглеждаха силни мъже, свикнали на война, доспехите на гърдите им бяха украсени не с червено-синия орел на короната, а със стилизирана черна врана.