Джим Батчер - Фурията на капитана

— Наварис от Фригия — тихо произнесе Тави, без да сваля очи от центъра на фигурата й. Движенията на ръцете могат да бъдат заблуждаващи, истинското движение винаги може да бъде проследено по преместването на центъра на тежестта.

Тя го гледаше.

За една жена всичко може да стане причина за лудост и мания, но някои неща в това отношение бяха извън конкуренция: най-приятните спомени и най-страшните душевни рани винаги имат корени в семейството.

Прозвището „от Фригия“, подобно на всеки друг метроним в Империята, показваше незаконен произход. Децата, които не бяха признати от бащите си и не получаваха името на неговия Дом, юридически ставаха членове на „града-дом“ и получаваха име в зависимост от това кой е Върховният лорд на мястото, където са родени.

Точно затова Макс беше Антилар. Неговият баща, Върховният лорд Антилус, така и не го призна официално. Не го прие. Откровено казано, често неадекватното поведение на Макс се обясняваше с несигурността на неговото положение и незарасналите душевни рани.

Самият Тави знаеше какво е да израснеш без баща. Неговата липса породи в ума му усещане за празнота, която сякаш нищо не можеше да запълни. И когато нещо му напомняше за него, то си беше истинско мъчение.

О, да.

Ако беше прав, то ще може да нарани Наварис.

Той можеше да я погуби, притежавайки само способността да диша.

— Ти няма как да спечелиш в този двубой — тихо каза Тави. — Ако ме победиш, тези стени няма да устоят под натиска на канимите. Всички ще умрат.

— Вероятно — отговори тя твърде спокойно. — Но първо ще се добера до Арарис.

— Дори и ако това стане смъртната ти присъда?

— Да.

— За какво? Какъв е смисълът?

— За да докажа, че съм най-добрата — отговори Наварис. — Най-добрият мечоносец в Алера за всички времена.

Тави се постара думите му да прозвучат естествено.

— Да докажеш на кого? — тихо попита той.

Наварис не отговори. Към потока от емоции, излъчвани от нея, се добави и болка.

— Аз също израснах без баща — каза Тави.

Наварис замръзна. Безумните емоции, родени от възпаления й ум и душа, се засилиха при думата „баща“.

Тави беше прав.

Той знаеше, че може да изпадне в ярост при най-малкото докосване на стари рани, ако не успее да се вземе в ръце. Наварис имаше същата рана, но за разлика от Тави, тя дори в най-добрите си времена не можеше да овладее бушуващия в нея ураган от ярост и омраза.

Да, волята й беше по-твърда от диамант, но Тави беше близо до това да я разбие, ако успее да нанесе удар под правилния ъгъл.

Двубоят беше приключил. Просто тя още не го знаеше.

— Знаеш, че нищо не можеш да докажеш на баща си — каза Тави. — Дори да победиш Арарис и мен, ти пак ще умреш тук. И историята за случилото се тук ще си умре тук.

Върхът на меча на Наварис затрепери.

— Той не е искал да те познава, Наварис. Мислиш ли, че планината от трупове зад гърба ти ще го накара да потърси възможност за повторно събиране? Мислиш ли, че би хукнал да прегръща нежно и с любов един кръвожаден убиец?

Очите на Наварис се разшириха, тя стисна зъби и от нея бликна още по-голяма вълна от страдания.

— Спри — прошепна тя с треперещ глас.

— Той никога няма да го направи — продължи Тави безпощадно и твърдо. — Никога. Ти си се превърнала в чудовище и не можеш да донесеш нищо друго освен срам в неговия Дом, както не можеш да донесеш нищо друго освен страдание в този свят.

Наварис започна бавно да клати глава, а широките й безумни очи изведнъж заблестяха.

Жената изпитваше болка, много стара болка, болка на наранено дете, което не може да разбере защо се случва и как да се избави от нея. Тави знаеше какво е. Той беше изпитвал това през целия си живот и сега му беше трудно да каже къде приключват мъките на Наварис и започват неговите. Болката от Наварис сама се подхранваше, Тави почувства, че сърцето му се стяга от неволно съчувствие, но се принуди да продължи.

— Няма значение колко или кого си убила. Тези врати винаги ще са затворени за теб.

Дишането й стана неравномерно и тежко, въпреки че никой от тях не помръдна.

— Твоето съществуване е просто резултат от грешка. Ти си грешка, Наварис.

Той понижи глас и тихо добави:

— Ти си нищо за него. Нищо, Наварис. Окаян бесен звяр, който трябва да бъде приспан.

Тя издаде гърлен рев и детската обида се сля с неистов гняв и ярост, като напълно унищожи самообладанието й.

Случи се нещо странно.

Усилените от фуриите на метал и вода чувства на Тави се концентрираха едновременно и по-точно от всякога. Той видя следващото движение на Наварис преди тя да го предприеме, сякаш намерението й се предаде чрез нейните емоции.